Джон Гришам - Обжалването

— Сега ще имаме ли нова къща? — попита Лайза.

— Мислех, че тук ви харесва — каза Уес.

— Харесва ни, но нали ще си потърсим нова къща?

— Естествено.

Двамата бяха подходили внимателно с децата. Бяха обяснили в основни линии процеса на Лайза — лоша компания замърсява водата и много хора се разболяват заради това — и тя бързо беше взела страна, като обяви, че също не харесва компанията. И ако се налагаше да се преместят в апартамент, за да се борят срещу нея, тя беше „за“.

Но все пак бяха преживели травма, когато напуснаха хубавата си нова къща. Спалнята на Лайза беше в розово и бяло и в нея имаше всичко, което едно малко момиченце може да иска. Сега двамата с брат й имаха обща стая и макар да не се оплакваше, тя все пак се питаше колко време ще издържат така. От своя страна, Мак по цял ден беше на детска градина, за да се притеснява за жилищния проблем.

Но и на двете деца им беше мъчно за стария квартал, където къщите бяха големи, а в задните дворове имаше басейни и пързалки. Приятелите им живееха в съседните къщи или най-много зад ъгъла. Училището беше частно и безопасно. Църквата беше на една пресечка разстояние и всички се познаваха.

Сега училището им беше държавно и имаха много повече чернокожи, отколкото бели съученици, а в неделя ходеха в една епископална църква в центъра, отворена за всички.

— Няма да се преместим скоро — предупреди ги Мери Джейн, — но можем да започнем да търсим.

— Умирам от глад — повтори Мак.

Всеки път, когато някое от децата повдигнеше въпроса за къщата, родителите по навик го отбягваха. Накрая Мери Грейс се изправи и се обърна към Лайза.

— Хайде да готвим.

Уес намери дистанционното и се обърна към Мак.

— Хайде да гледаме спортния канал.

Каквото и да е, само не местните новини.

— Става — съгласи се детето.

Рамона беше сложила вода да заври и режеше един домат. Мери Грейс бързо я прегърна и попита:

— Как беше днес?

Денят беше минал добре. Децата не бяха имали проблеми в училище. Домашните вече бяха написани. След малко Лайза се оттегли в детската. Все още не проявяваше никакъв интерес към готвенето.

— А при вас? — попита Рамона.

— Беше хубав ден — отвърна Мери Грейс. — Хайде да настържем бял чедър.

Тя извади едно парче от хладилника и се зае да го стърже.

— Значи вече сте спокойни? — попита Рамона.

— Да, поне за няколко дни.

Една приятелка от църквата им беше помогнала да намерят Рамона, която по това време се криеше и гладуваше в един приют в Батън Руж. Там тя спеше на нар и ядеше консерви от помощи за жертвите на урагана. Беше оцеляла след мъчително тримесечно пътуване на север от Централна Америка, през Мексико, щата Тексас и накрая Луизиана, но нито едно от обещаните й неща не се беше сбъднало. Не беше открила нито работа, нито семейство, на което да помага, нито документи, нито някой, който да се погрижи за нея.

При обичайни обстоятелства на семейство Пейтън никога нямаше да им хрумне да наемат бавачка от Хондурас, която пребивава нелегално в страната. Но те я приеха в дома си, научиха я да шофира по няколко избрани улици, да използва мобилен телефон, компютър и кухненски уреди и я притиснаха да научи английски. Рамона вече имаше добра основа от католическото училище, в което беше ходила в родината си, и по цял ден оставаше в апартамента, като почистваше и имитираше гласовете от телевизора. За осем месеца беше отбелязала значителен напредък. Но все още предпочиташе да мълчи и да слуша — особено Мери Грейс, която имаше нужда да се разтовари пред някого. През последните четири месеца в редките случаи, когато Мери Грейс приготвяше вечерята, тя не спираше да бъбри с Рамона, която поглъщаше всяка дума. Това й действаше като чудесна психотерапия — особено след някой гаден ден, прекаран в съдебната зала в компанията на пренапрегнати юристи от мъжки пол.

— Как беше с колата? — попита Мери Грейс както всяка вечер.

Втората им кола беше стара хонда акорд, която Рамона все още не беше успяла да повреди. По редица причини семейство Пейтън се ужасяваха от перспективата да пуснат по улиците на Хатисбърг нелегално пребиваваща чужденка без шофьорска книжка и застраховка да кара хонда с навъртян огромен километраж, на чиято задна седалка безгрижно седят двете им дечица. Бяха научили Рамона да кара по едни и същи задни улици, по определени маршрути до училището, супермаркета и ако се наложеше, до тяхната кантора. Ако някой ден полицията я спреше за проверка, щяха да молят за прошка ченгетата, прокурорите и съдията. Поне ги познаваха всичките.