Джон Гришам - Обжалването

Карл знаеше, че от него се очаква да купи проклетото нещо, и се надяваше наддаването да не е много ожесточено. А ако наистина станеше собственик на творбата, разчиташе на експедитивно самоубийство от страна на автора.

Съпругата му се появи откъм будоара си, облечена в роклята на „Валентино“. Фризьорите си бяха отишли и тя се беше справила с обличането и с бижутата си съвсем сама.

— Изглеждаш страхотно — каза Карл съвсем искрено.

Въпреки стърчащите ребра Бриана беше изключително красива жена. Косата й не изглеждаше по-различно от това, което беше видял в шест сутринта, когато я беше целунал за довиждане, докато тя отпиваше от кафето си, току-що станала от сън. Сега, хиляда долара по-късно, Карл не откри почти никаква разлика.

Е, няма значение. Той много добре знаеше цената на трофеите. И на лъскавите неща. Предбрачното споразумение й осигури по 100 хиляди долара на месец джобни пари, докато са женени, и двайсет милиона долара в случай на развод. Освен това Бриана щеше да вземе и Садлър — с право на чести гостувания при баща й, ако той поиска.

Двамата се качиха в бентлито, излязоха от подземния гараж и потеглиха по Пето Авеню. Бриана изведнъж каза:

— О, боже, забравих да целуна Садлър. Каква майка съм аз?

— Нищо й няма — отвърна Карл, който също беше забравил да пожелае „Лека нощ“ на дъщеря си.

— Чувствам се ужасно — добави Бриана, преструвайки се на отвратена от себе си.

Палтото й от „Прада“, дълго до глезените, беше разтворено и разкриваше изумителните й крака, които сякаш стигаха до подмишниците й. Бяха без чорапи или каквото и да е друго. Бяха изложени пред Карл, за да ги гледа, да им се възхищава, да ги докосва и да ги гали, и Бриана нямаше нищо против, ако Толивър също си оплакнеше окото. Както винаги тя беше изцяло на показ.

Карл ги погали, защото чувството беше приятно, но му се искаше да каже нещо от рода на „Започват да приличат на дръжки на метли“.

Реши да се въздържи.

— Какво стана на делото? — попита най-сетне тя.

— Съдебните заседатели ни размазаха — отвърна той.

— Много съжалявам.

— Нищо, ще се оправим.

— Колко?

— Четирийсет и един милиона.

— Ах, тези невежи тъпанари!

Карл рядко й разказваше нещо за сложния и тайнствен свят на корпорацията. Съпругата му беше достатъчно заета с благотворителност, обеди и треньори. Той не очакваше, а и не понасяше твърде много въпроси.

Но Бриана вече беше проверила в интернет и знаеше точно какво е решението на съдебните заседатели. Знаеше и какво казват адвокатите за обжалването, както и за това, че на следващата сутрин акциите на „Крейн Кемикъл“ ще понесат сериозен удар. Бриана винаги проверяваше всичко и тайно си водеше бележки. Беше невероятно красива и слаба, но в никакъв случай не беше глупава.

Карл отново беше започнал да говори по телефона.

Сградата на Музея за абстрактно изкуство беше на няколко пресечки на юг между Пето Авеню и „Мадисън“. Докато бавно се приближаваха във вечерното задръстване, забелязаха проблясването на стотици светкавици. Бриана се изправи, стегна съвършените си коремни мускули и изложи на показ новите си придобивки. След това отбеляза:

— Господи, колко ги мразя тези!

— Кои?

— Фотографите.

Карл се усмихна на очевидната лъжа. Колата спря и един служител със смокинг побърза да отвори вратата, докато обективите се насочваха към черното бентли, сякаш привлечени от магнит. Великият Карл Трюдо излезе, без да се усмихне, следван от краката. Бриана знаеше точно как да даде на фотографите — а оттам на жълтите издания и може би дори на едно-две модни списания — точно това, което искаха: изобилие от чувствена плът, без да разкрива всичко. Първо стъпи с десния си крак, издокаран в обувка на „Джими Чу“, която струваше по сто долара на всяко пръстче, после професионално се извъртя на седалката, палтото на „Прада“ се разтвори, роклята на „Валентино“ се плъзна нагоре в синхрон с палтото и целият свят видя какво е истинското предимство да бъдеш милиардер и да притежаваш лъскава съпруга.

Двамата поеха по червения килим, хванати под ръка, като махаха на фотографите и не обръщаха никакво внимание на репортерите. Един от тях дори има дързостта да подвикне:

— Ей, Карл, ще коментираш ли присъдата от Мисисипи?

Карл, разбира се, не го чу — или поне така се престори.

Но леко ускори крачка и скоро се озоваха вътре — на относително безопасен терен. Поне така се надяваше. До тях се доближиха платени посрещачи, взеха им палтата, предложиха им професионални усмивки, появиха се дружелюбни фотоапарати и стари приятели и скоро Карл и Бриана потънаха в уютното множество от истински богати хора, които се преструваха, че се наслаждават на компанията си.