Джон Гришам - Обжалването

Художественият критик на „Ню Йорк Таймс“ се представи и се включи в разговора им. Карл се запита дали той знае за присъдата. Критикът и директорът започнаха да обсъждат аржентинския скулптор и психическите му проблеми, докато Карл разглеждаше „Малтретираната Имелда“ и си задаваше въпроса дали наистина иска това нещо постоянно да стои във фоайето на луксозния му мезонет.

Колкото до жена му, тя със сигурност искаше.

Временният дом на семейство Пейтън беше апартамент с три спални на втория етаж в комплекс близо до университета. Уес беше живял тук като студент и все още не можеше да повярва, че се е върнал в този квартал. Но в живота му напоследък бяха настъпили толкова много драстични промени, че, така или иначе, му беше трудно да се съсредоточи само върху една от тях.

Какво точно означаваше „временен“? Това беше най-важният въпрос за мистър и мисис Пейтън, макар че не го бяха обсъждали от седмици, а нямаше да го направят и сега. Може би след ден-два, когато умората и шокът от преживяното преминеха, щяха да намерят свободно време да поговорят за бъдещето. Уес бавно мина през паркинга, покрай препълнен контейнер за отпадъци, около който се валяха кутии от бира и счупени бутилки. Студентите се забавляваха, като хвърляха празните бутилки от прозорците на по-горните етажи, над паркинга и колите, общо взето, в посоката на контейнера. Бутилките се пръскаха на парчета с трясък, който разтърсваше целия блок. Студентите се забавляваха. Други — не. За семейство Пейтън, които и бездруго страдаха от недоспиване, понякога шумът беше непоносим.

Собственикът, който им беше стар клиент, бе смятан за най-противния хазяин в града, поне от студентите. Той сам предложи на семейство Пейтън да се нанесат при него, а неофициалната им уговорка за наема беше хиляда долара на месец. Живееха там от седем месеца и бяха платили само за три, но собственикът твърдеше, че няма проблеми. Ако искаше да си прибере дълговете от тях, трябваше да се нареди на опашка. Адвокатската кантора „Пейтън и Пейтън“ беше доказала, че може да привлича клиенти и да печели, така че двамата съпрузи партньори винаги можеха да се върнат в играта.

Какво ще кажете за това връщане в играта? — помисли си Уес, докато паркираше. Четирийсет и един милиона долара стигат ли?

За момент изпита радостно въодушевление, после умората отново го надви.

Като роби на някакъв ужасен навик, двамата слязоха от колата и едновременно се протегнаха да вземат куфарчетата си от задната седалка.

— Не — изведнъж обяви Мери Грейс. — Тази вечер няма да работим. Ще ги оставим в колата.

— Слушам, госпожо.

Двамата се изкачиха по стълбите, шумно огласяни от рап музиката от близкия прозорец. Мери Грейс извади ключовете си, за да отвори, и двамата влязоха в апартамента, където двете им деца гледаха телевизия с Рамона, бавачката от Хондурас. Лайза, деветгодишната им дъщеря, се втурна към тях.

— Мамо, спечелихме, спечелихме!

Мери Грейс я вдигна във въздуха и силно я прегърна.

— Да, миличка, спечелихме.

— Четирийсет милиарда!

— Милиона, миличка, не милиарда.

Мак, петгодишният им син, изтича при баща си и двамата родители дълго прегръщаха децата си в тясното антре. За пръв път от произнасянето на присъдата Уес видя сълзи в очите на съпругата си.

— Видяхме ви по телевизията! — каза Лайза.

— Изглеждахте уморени — обади се Мак.

— Аз наистина съм уморен — призна си Уес.

Рамона ги наблюдаваше от известно разстояние с едва забележима усмивка. Не беше съвсем сигурно какво точно означава тази присъда, но разбираше достатъчно, за да се радва на новината.

Двамата свалиха палтата и обувките си и членовете на семейство Пейтън се отпуснаха на удобното канапе с дебела кожена тапицерия и се заеха да се прегръщат, да се гъделичкат и да си говорят за училище. Уес и Мери Грейс бяха успели да запазят повечето си мебели, така че мизерният апартамент беше обзаведен с красиви предмети, които не само им напомняха за миналото, но и подсказваха за едно по-добро бъдеще. Това жилище беше просто неочаквана временна спирка в живота им.

По пода на всекидневната бяха разхвърляни тетрадки и листове — ясно доказателство, че домашните са били написани, преди да се включи телевизорът.

— Умирам от глад — обяви Мак, като безуспешно се опитваше да развърже вратовръзката на баща си.

— Мама каза, че ще вечеряме макарони със сирене — отвърна Уес.

— Супер! — извикаха двете деца и Рамона се насочи към кухнята.