Джон Гришам - Обжалването

Както и да е, имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Младата зашеметяваща съпруга представляваше само част от неговия ослепителен имидж.

Имаха и дете — нещо, което Карл нямаше нищо против да пропусне. Той вече имаше шест, което според него беше предостатъчно. Три от тях бяха по-големи от самата Бриана. Но тя настояваше, по очевидни причини. Детето представляваше сигурност, а тъй като се беше омъжила за човек, който обожаваше жените в същата степен, в която обожаваше брачната институция, детето означаваше и други неща: семейно огнище, връзки, корени и — макар че това не се казваше на глас — значителни юридически усложнения, ако се стигнеше до развод. Детето беше защитата, от която се нуждаеше всяка лъскава съпруга.

Бриана роди момиченце и избра ужасяващото име Садлър Макгрегър Трюдо, в което Макгрегър беше моминското име на Бриана, а Садлър беше съчинено абсолютно произволно. Отначало тя твърдеше, че Садлър е старо разбойническо шотландско име, но после Карл случайно попадна на една книга с имена за бебета и Бриана се отказа от тази своя измислица. Всъщност на него не му пукаше. Детето беше негово, доколкото носеше неговата ДНК. Вече се беше опитвал да се преструва на баща с предишните си семейства и се беше провалил.

Сега Садлър беше на пет и практически беше изоставена и от двамата си родители. Бриана, която беше положила толкова героични усилия да стане майка, бързо изгуби интерес към всичко, свързано с майчинството, и предаде отговорността на поредица от бавачки. Настоящата беше набита млада рускиня с имиграционни документи, които можеха да си съперничат по съмнителност с тези на Толивър. В момента Карл не можеше да си спомни името й. Бриана я нае, развълнувана от факта, че бавачката говори руски и може би по някакъв начин ще предаде езика на Садлър.

— А ти какъв език очакваше да говори една рускиня? — беше попитал Карл.

Бриана не беше отговорила.

Карл влезе в детската стая, вдигна дъщеря си от пода и я прегърна, все едно не можеше да живее без нея, целуна я, попита я какво е правила цял ден и… само след броени минути успя да се измъкне в кабинета си, където вдигна телефона и се зае да крещи на Боби Рацлаф.

След няколко безплодни телефонни разговора той си взе душ, изсуши косата си, идеално боядисана с прошарени оттенъци, и се облече с най-новия си смокинг на „Армани“. Беше му малко тесен в кръста — сигурно беше наедрял с няколко сантиметра от времето, когато Бриана все още го преследваше в мезонета му. Докато се обличаше, изруга наум предстоящата вечер, партито и хората, които щеше да срещне там. Вече всички щяха да знаят. Новината вероятно препускаше из финансовия свят. Звъняха телефони, а конкурентите му се заливаха от смях и злобно се радваха на неуспеха на „Крейн Кемикъл“. Интернет преливаше от последните новини от Мисисипи.

Ако беше някое друго парти, великият Карл Трюдо просто щеше да се обади по телефона и да се извини, че е болен. Гордееше се, че може да прави точно каквото си поиска всеки един ден от живота си, и ако решеше да пропусне някое парти в последната минута и така да обиди домакините, какво толкова, по дяволите? Но това събитие беше специално.

Бриана беше успяла най-после да се уреди в борда на директорите на Музея за абстрактно изкуство, а тази вечер беше най-важното им мероприятие. Щеше да има дизайнерски рокли, пластични операции на корема и стегнати нови бюстове, изваяни брадички и съвършен тен, диаманти, шампанско, пастет от гъши дроб, хайвер, вечеря от прочут готвач, закрит търг за любители и открит за редовните купувачи. И най-важното — щеше да има достатъчно камери и фотоапарати, за да убедят всички присъстващи, че лично те са най-важните хора на света. Беше вечер, в сравнение с която раздаването на „Оскарите“ бледнееше.

Гвоздеят на програмата, поне за някои от присъстващите, щеше да бъде публичната продажба на определено произведение на изкуството. Всяка година комитетът възлагаше на някой „обещаващ“ художник или скулптор да създаде нещо специално за събитието и обикновено прибираше по един милион долара и отгоре от резултата. Картината от миналата година бе твърде смущаващо изображение на човешки мозък, прострелян от упор, и се продаде за шест милиона. Тазгодишната творба представляваше потискаща купчина от черна глина, от която се издигаха бронзови пръчки, оформящи неясните очертания на фигура на младо момиче. Носеше мистериозното название „Малтретираната Имелда“ и вероятно щеше да си остане в някоя неизвестна галерия в провинциално градче в щата Минесота, ако създателят й не беше някакъв измъчен аржентински гений, за когото се говореше, че е на ръба на самоубийството. Познавачите от колекционерските кръгове в Ню Йорк много добре знаеха, че това автоматично би удвоило цената на всичките му творби. Бриана беше разпръснала няколко рекламни брошури в мезонета и няколко пъти беше намекнала, че „Малтретираната Имелда“ би се вписала страхотно в интериора на тяхното фоайе, точно до входа на асансьора.