Джон Гришам - Обжалването

Пасторът носеше брада и често проповядваше, облечен в памучна риза и с туристически обувки. Вратовръзките не бяха забранени, но със сигурност не се приемаха добре. Това беше църква на народа, където всеки можеше да намери спокойствие и утеха, независимо дали е облечен с най-хубавите си дрехи. Освен това пастор От веднага изхвърли старото издание на Библията и химните. Мрачните текстове, написани от първите заселници, не му вършеха никаква работа. Богослуженията приеха по-свободна форма, модернизирана с китари и прожектиране на диапозитиви. Пасторът вярваше и учеше, че бедността и несправедливостта са по-важни социални проблеми на съвременното общество, отколкото абортите и правата на хомосексуалистите, но все пак внимаваше с проповедите си.

Църквата се разрасна и просперира, макар че пасторът не се интересуваше от пари. Един негов приятел от семинарията поддържаше благотворителна мисия в Чикаго и оттам Дени От се сдобиваше с използвани, но съвсем запазени дрехи, които складираше в „гардероба“ на църквата. Освен това той постоянно досаждаше на по-големите паства в Хатисбърг и Джаксън и с помощите от тях под държеше запас от хранителни продукти в единия край на залата за събирания. Досаждаше постоянно и на фармацевтични компании, които го снабдяваха с излишните си количества, така че „аптеката“ на църквата винаги беше заредена с лекарства.

Дени От смяташе, че като пастор носи отговорност за всички жители на Баумор и че никой не бива да остава гладен, болен или без покрив над главата, ако зависеше от него. Не и по негово време — а времето на Дени От никога не свършваше.

Беше провел погребалните служби на шестнайсет от собствените си хора, убити от „Крейн Кемикъл“, и толкова яростно ненавиждаше корпорацията, че постоянно се молеше за прошка. Не изпитваше омраза към безименните, анонимни хора, които бяха собственици на „Крейн Кемикъл“ — това би противоречало на вярата му, — но със сигурност мразеше самата корпорация. Дали беше грях да мразиш корпорация? Душата му всеки ден се измъчваше от този въпрос и за по-сигурно той не спираше да се моли.

Всички шестнайсет души бяха погребани в малкото гробище зад църквата. Когато беше топло, пасторът подрязваше тревата около надгробните камъни, а когато беше студено, поддържаше и боядисваше бялата ограда около гробището, за да държи сърните на разстояние. Макар и да не го беше планирал, църквата му се беше превърнала в център на всички действия, насочени срещу „Крейн Кемикъл“ в окръг Кеъри. Почти всички членове на паството му бяха засегнати от смъртта или болестта на някой близък, причинени от компанията.

По-голямата сестра на съпругата му беше завършила гимназията в Баумор в един клас с Мери Грейс Шелби. Пастор От и семейство Пейтън бяха много близки. В кабинета на пастора често се даваха юридически консултации при затворени врати, по телефона, от някой от двамата съпрузи адвокати. В залата за събирания на църквата бяха написани десетки показания под клетва в присъствието на адвокати от големи градове. Дени От мразеше корпоративните адвокати почти толкова, колкото ненавиждаше и самата корпорация.

Докато течеше процесът, Мери Грейс често се обаждаше на пастор От и му повтаряше да не бъде прекален оптимист. И той, разбира се, не беше. Така че когато преди два часа Мери Грейс му се обади, за да му съобщи невероятната новина, От прегърна жена си и двамата затанцуваха из къщата, като викаха и се смееха. „Крейн Кемикъл“ беше размазана, унизена, разкрита и наказана. Най-сетне!

Пасторът се беше изправил пред паството си, за да ги поздрави, когато видя как в църквата влизат Джанет с доведената й сестра Бет и придружаващите ги приятели. Веднага я заобиколи множеството от хора, които я обичаха — искаха да споделят великия миг и да й кажат по някоя, успокоителна дума. Настаниха я в дъното на залата, до едно старо пиано, и пред нея се образува нещо като опашка. Джанет успяваше да се усмихва и дори да благодари на хората, но изглеждаше слаба и изтощена.

С всяка изминала минута яденето изстиваше, а църквата вече беше пълна, така че пастор От най-сетне взе думата и произнесе продължителна и шумна благодарствена молитва. Завърши я с апломб и добави:

— А сега да хапнем!

Както винаги първи се наредиха децата и възрастните хора, за да им сервират. Пасторът се придвижи към дъното на залата и не след дълго се озова до Джанет. Когато вниманието на хората се премести от нея към храната, тя прошепна на пастора си: