Джон Гришам - Обжалването

Едно момиче с престилка им донесе две чаши черно кафе и се отдалечи, без да каже дума. Мери Грейс си сипа захар и я разбърка. Тим Шепард внимателно я наблюдаваше.

— Сигурна ли сте, че кафето може да се пие? — попита той.

— Естествено. Градската управа издаде разпоредба, че водата в града не може да се използва в заведения за обществено хранене. Освен това познавам Бейб от трийсет години. Тя беше една от първите, които започнаха да използват бутилирана вода.

Шепард предпазливо отпи от кафето си, после включи диктофона и отвори бележника си.

— Защо се заехте с това дело? — попита той.

Мери Грейс се усмихна, поклати глава и продължи да разбърква кафето си.

— И аз съм се питала хиляди пъти, но отговорът всъщност е много прост. Пит, съпругът на Джанет, работеше за чичо ми. Познавах лично няколко от жертвите. Градът е малък и когато толкова много хора се разболяха изведнъж, стана очевидно, че за това си има причина. Ракът идваше на вълни и причиняваше толкова много страдания. След като бях на три-четири погребения, осъзнах, че трябва да се предприеме нещо.

Журналистът си водеше бележки, без да коментира. Мери Грейс продължи:

— „Крейн Кемикъл“ беше най-големият работодател в града и от години се носеха слухове, че изхвърлят токсични отпадъци. Много хора, които работеха при тях, се разболяха. Спомням си, че когато се върнах след първата година в колежа, всички говореха колко лоша е станала водата. Ние живеехме на няколко километра извън града и имахме собствен кладенец, така че това не беше проблем за нас. Но в града нещата непрекъснато се влошаваха. С годините слуховете, че се изхвърлят токсични отпадъци, се разпространиха дотолкова, че всички повярваха в тях. В същото време водата се превърна в някаква мътилка, която не можеше да се пие. Накрая удари и ракът — черен дроб, бъбреци, отделителна система, стомах, жлъчка, левкемия. Една неделя отидох на църква с нашите и видях пред себе си четири лъскави голи глави. Пациенти на химиотерапия. Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужасите.

— Някога съжалявали ли сте, че се заехте с делото?

— Не, никога. Загубихме много, но родният ми град също загуби много. Да се надяваме, че на това се сложи край. Двамата с Уес сме млади, ще оцелеем. Но много от хората тук или са мъртви, или са безнадеждно болни.

— Мислите ли вече за парите?

— Какви пари? Обжалването ще продължи осемнайсет месеца, а точно в момента това ми се струва цяла вечност. Трябва да погледнете на ситуацията в перспектива.

— Каква перспектива?

— Представете си всичко след пет години. След пет години токсичните отпадъци ще бъдат почистени и вече никой няма да страда от тях. Защото тогава „Крейн Кемикъл“ и застрахователите им най-сетне ще бъдат принудени да бръкнат в дълбоките си джобове и да обезщетят всички онези семейства, на които са навредили. И тогава всички ще получат своя дял.

— Включително и адвокатите.

— Разбира се. Ако не бяха адвокатите, „Крейн Кемикъл“ все още щяха да бъдат тук, да произвеждат „Пиламар 5“ и да изхвърлят отпадъците в яма зад завода, без никой да им държи сметка.

— А вместо това те вече са в Мексико, където…

— Да, където продължават да произвеждат „Пиламар 5“ и да изхвърлят отпадъците в яма зад завода. И там никой не възразява. Защото нямат нашата съдебна система.

— Как преценявате вашите шансове при обжалването?

Мери Грейс отпи от кафето си, в което беше сипала прекалено много захар, и се канеше да отговори, когато край тяхната маса мина един застрахователен агент, стисна й ръката, прегърна я, благодари й няколко пъти и едва не се разплака, преди да се отдалечи. След това в кафенето влезе мистър Грийнуд, директорът на нейната гимназия, който вече се беше пенсионирал, дойде направо при нея и почти я смачка в мечешката си прегръдка. Мистър Грийнуд не обърна никакво внимание на Шепард, защото не спираше да повтаря колко се гордее със своята ученичка. Той също й благодари, обеща да продължи да се моли за нея, попита я как е семейството й и прочие. Когато най-сетне се сбогува и си тръгна, при Мери Грейс дойде собственичката на кафенето, самата Бейб, която също я прегърна и я засипа с поздравления.

Най-сетне Шепард се изправи и излезе. Мери Грейс се присъедини към него едва след още няколко минути.

— Извинявайте — каза тя. — Но всички в града много се вълнуват.

— Да, много са горди с вас.

— Да отидем да разгледаме завода — предложи Мери Грейс.