Джон Гришам - Обжалването

Дори Боби Рацлаф се почувства малко по-добре.

Два часа по-късно Рацлаф и Бард най-сетне бяха освободени да си ходят вкъщи. Карл имаше нужда да остане сам, за да помисли, да си поближе раните и да проясни съзнанието си. Реши да се разведри с един скоч и си свали обувките. Слънцето залязваше някъде зад Ню Джърси и той с радост се сбогува с този толкова незабравим ден.

Хвърли поглед на компютъра си и провери телефонните обаждания за деня. Бриана беше звъняла четири пъти, но нямаше нищо спешно. Ако обаждането беше важно, секретарката на Карл го записваше като „съпругата ви“, а не „Бриана“. Щеше да й звънне по-късно. Сега не беше в настроение да изслуша подробен доклад за тренировките й през деня.

Обажданията бяха повече от четирийсет, но номер двайсет и осем привлече вниманието му. Сенатор Грот беше звънял от Вашингтон. Карл почти не го познаваше лично, но всички сериозни корпоративни играчи бяха чували за сенатора. Грот беше изкарал три мандата в Сената на САЩ, избран от щата Ню Йорк, преди да се пенсионира доброволно и да се присъедини към могъща адвокатска фирма, където беше натрупал цяло състояние. Грот беше „мистър Вашингтон“ — всемогъщ вътрешен човек, опитен консултант и съветник, който поддържаше офиси на Уолстрийт, на Пенсилвания Авеню и къде ли не. Сенатор Грот познаваше повече хора от всеки друг, често играеше голф с последния обитател на Белия дом, обикаляше целия свят в търсене на нови полезни контакти, предлагаше съветите си само на най-влиятелните и като цяло се смяташе за най-добрата връзка между големите американски корпорации и висшите политически кръгове в САЩ. Ако сенаторът се обадеше на някого, той просто бе длъжен да му върне обаждането — независимо от факта, че току-що е загубил един милиард долара. Защото сенаторът знаеше точно колко голяма е загубата и това го тревожеше.

Карл набра личния му номер. Изчака осем позвънявания, преди един груб глас да каже:

— Грот.

— Сенатор Грот, обажда се Карл Трюдо — представи се вежливо Карл.

Държеше се така с изключително малко хора, но сенаторът изискваше и заслужаваше уважение.

— А, здравей, Карл — отвърна събеседникът му, сякаш много пъти бяха играли голф.

Когато чу гласа му, Карл веднага си представи лицето на сенатора, което беше виждал безброй пъти по новините.

— Как е Еймъс? — попита големият човек.

Еймъс беше общият им познат, който ги свързваше в това обаждане.

— Страхотно. Миналия месец обядвахме заедно.

Беше лъжа, разбира се. Еймъс беше директорът на юридическа кантора, която Карл използваше от години. Не беше фирмата на сенатора — беше много по-ниско от нея по хранителната верига. Но Еймъс все пак беше важна личност — достатъчно важна, за да се споменава от сенатора.

— Предай му много поздрави.

— На всяка цена — отвърна Карл, но вече си мислеше: „Хайде, изплюй камъчето.“

— Знам, че си имал дълъг ден, така че няма да те задържам — заяви сенаторът и направи многозначителна пауза. — В Бока Ратоун има един човек, с когото трябва да се видиш. Казва се Райнхарт, Бари Райнхарт. Работи като един вид консултант, макар че го няма в телефонния указател. Фирмата му специализира предимно в провеждането на избори.

Сенаторът отново замълча, така че Карл трябваше да каже нещо.

— Добре — каза той. — Слушам ви.

— Той е изключително компетентен, интелигентен, дискретен, преуспял и скъпо платен. Ако изобщо има човек, който може да оправи тази присъда, това е мистър Райнхарт.

— Да оправи тази присъда — повтори Карл.

Сенаторът продължи:

— Ако се интересуваш, мога да му се обадя, за да те улесня.

— Ами да, естествено, че се интересувам.

„Да оправи тази присъда.“ Звучеше като музика в ушите му.

— Добре, ще поддържаме връзка.

— Много благодаря.

С това разговорът приключи. Подобно поведение беше типично за сенатора. Правеше услуга в един момент, за да получи отплата в следващия. Всички членове на приятелския му кръг се грижеха един за друг когато трябваше. Обаждането беше безплатно, но някой ден сенаторът щеше да си получи наградата.

Карл разбърка скоча си с пръст и прегледа останалите обаждания. Всичките изглеждаха ужасно.

„Да оправи тази присъда“, повтаряше си той.

В средата на безупречно поддържаното му бюро лежеше доклад с гриф ПОВЕРИТЕЛНО. Нима всичките му доклади не бяха поверителни? Някой беше надраскал с черен маркер на плика името ПЕЙТЪН. Карл отвори плика, качи крака на бюрото и разгледа съдържанието му. Вътре имаше снимки — на първата се виждаха мистър и мисис Пейтън, хванати за ръка да излизат триумфално от сградата на съда. Следващата снимка беше от някакво юридическо списание и на нея се виждаше Мери Грейс заедно с кратка биография. Беше родена в Баумор, завършила колеж в Милсапс, юридически факултет в Университета на Мисисипи, имаше две години стаж като секретар в съда и още две в кантората на обществен защитник, беше избирана за председател на адвокатурата в окръга, бе лицензиран съдебен адвокат, член на училищното настоятелство, на Демократическата партия и на няколко екодвижения.