Джон Гришам - Обжалването

В същото списание имаше снимка и статия за Джеймс Уесли Пейтън. Роден в Монро, щата Луизиана, беше завършил Университета на Южен Мисисипи с футболна стипендия, беше следвал право в Тюлейн, бе работил три години като помощник-прокурор и беше член на всички възможни сдружения на съдебни адвокати, на Ротъри Клъб, на Сивитан Клъб и на няколко организации за граждански права.

С други думи, двама провинциални адвокати, занимаващи се с незначителни дела, които току-що собственоръчно бяха извадили Карл Трюдо от класацията на 400-те най-богати американци на списание „Форбс“.

Имаха син и дъщеря, незаконно пребиваваща бавачка, децата им бяха записани в държавно училище, семейството ходеше на епископална църква, домът и кантората им бяха ипотекирани, както и двата им автомобила, а самата кантора (нямаха съдружници, само помощен персонал) вече беше на десет години и макар че едно време беше печелила добре (за разбиранията на малкия град), в момента се беше подслонила в изоставен магазин, където не бяха плащали наем от три месеца. А после следваше и най-хубавото: семейство Пейтън имаше големи дългове, поне 400 хиляди долара към Секънд Стейт Банк, и кредитът им практически не беше обезпечен с нищо. През последните пет месеца не бяха правили никакви вноски, дори по лихвата. Банката беше местна, с десет клона в южната част на щата Мисисипи. Заемът от 400 хиляди долара беше отпуснат с единствената цел да финансира делото срещу „Крейн Кемикъл“.

— Четиристотин хиляди долара — измърмори Карл.

Самият той вече беше платил почти 14 милиона за защитата.

Банковите им сметки бяха празни. Кредитните им карти бяха анулирани. Другите им клиенти (които не бяха от Баумор) се оплакваха от липса на внимание.

Не бяха печелили други големи дела. Нищо, което дори да се доближава до един милион долара.

Обобщение: тези хора са затънали в дългове и едва се държат. Ще рухнат при най-малкото побутване.

Стратегия: да се проточи обжалването и да се отлага до безкрай. Да се засили натиска от страна на банката. Възможно бе направо да се купи Секънд Стейт Банк и директно да се притиснат да платят дълга. Така нямаше да имат друг избор, освен да обявят фалит. Оставаха с вързани ръце по средата на обжалването. И нямаше да имат възможност да внесат в съда другите си трийсетина иска срещу „Крейн Кемикъл“, а още по-малко — да поемат нови клиенти.

Извод: малката кантора може да бъде унищожена.

Докладът не беше подписан, което не беше изненадващо, но Карл знаеше, че е съставен от някой от двамата супер-професионалисти, които работеха в отдела на Рацлаф. Трябваше да разбере кой от двамата, за да му увеличи заплатата. Беше свършил добра работа.

Великият Карл Трюдо беше унищожавал гигантски конгломерати, беше превземал враждебно настроени бордове на директори, беше уволнявал известни изпълнителни директори, беше разстройвал цели индустрии, беше обирал банкери, беше манипулирал цените на борсата и беше съсипвал кариерата на десетки свои врагове.

Значи със сигурност можеше да се справи с някаква семейна адвокатска кантора от Хатисбърг, щата Мисисипи.

Толивър го закара вкъщи малко след 9:00 ч. вечерта. Карл нарочно беше избрал този час, така че Садлър да си е легнала, за да не се налага да се занимава с дете, от което изобщо не се интересуваше. Другото дете обаче не можеше да бъде избегнато. Бриана го чакаше като добра съпруга. Трябваше да вечерят до камината.

Когато влезе, Карл почти се сблъска с „Имелда“, която вече беше намерила постоянното си убежище в неговото фоайе и изглеждаше още по-малтретирана отпреди. Той неволно зяпна скулптурата. Дали тази купчина месингови пръти наистина изобразяваше младо момиче? Къде й беше тялото? Къде бяха крайниците? Кое от тези неща й беше главата? Наистина ли беше платил толкова много пари за някаква абстрактна безсмислица?

И колко време щеше да го измъчва в собствения му мезонет?

Докато камериерът вземаше палтото и куфарчето му, Карл тъжно гледаше този шедьовър, а после чу и думите, от които толкова се страхуваше:

— Здравей, скъпи.

Бриана се появи в червен халат, който се развяваше след нея. Двамата едва докоснаха бузите си за целувка.

— Не е ли зашеметяваща? — попита развълнувано тя, посочвайки „Имелда“.

— „Зашеметяваща“ е най-точно казано — съгласи се той.

Карл погледна първо Бриана, после „Имелда“ и му се прииска да ги удуши и двете. Но този миг бързо отмина. Той не признаваше поражение.