Джон Гришам - Обжалването

— Вечерята е готова, скъпи — изгука съпругата му.

— Не съм гладен. Да пийнем нещо.

— Но Клодел е приготвила любимата ти риба на скара.

— Нямам апетит, скъпа — отвърна той, като свали вратовръзката си и я метна на камериера.

— Днес е бил ужасен ден, знам — съгласи се тя. — Скоч?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя.

— С удоволствие.

Личният финансов консултант на Бриана — една жена, за съществуването на която Карл дори не подозираше — през целия ден се беше обаждала с подробности около финансовия срив на съпруга й. Бриана знаеше всички промени в цените на акциите, както и окончателния резултат от приблизителните изчисления, според които финансите на съпруга й вече бяха олекнали с около един милиард долара.

Тя освободи прислугата от кухнята и се преоблече в една доста по-отворена нощница. После посрещна мъжа си до камината, където двамата си побъбриха, докато той заспа.

В 10:00 ч. сутринта в петък, два дни след обявяването на присъдата, служителите на „Пейтън и Пейтън“ за пръв път се събраха отново в „Дупката“ — широко отворено пространство със стени от гипсокартон, до които бяха наредени ръчно сковани етажерки. Самите стени бяха плътно покрити със снимки, медицински картони, профили на съдебните заседатели, свидетелски показания на експерти и стотици други документи и веществени доказателства. По средата на помещението имаше самоделно направена маса от голямо парче шперплат и две дървени магарета, обградена от разнородна сбирщина метални и дървени столове, на всеки от които липсваше по нещо. Масата очевидно беше послужила за център на бурята през последните четири месеца, защото беше зарината с купища документи и юридически издания. Шърман, един от помощниците им, беше прекарал по-голямата част от предишния ден в изнасяне на боклуци — чаши за кафе, кутии от пица и китайска храна и бутилки от минерална вода. Освен това беше премел и бетонния под, макар че не си личеше особено.

Предишната им кантора, която се намираше в триетажна сграда на главната улица, беше красиво обзаведена, функционална и почиствана всяка вечер от съответната фирма. Тогава на външния вид и реда се отдаваше по-голямо значение.

Сега просто се опитваха да оцелеят.

Въпреки ужасния пейзаж настроението беше ведро — по очевидни причини. Маратонът беше свършил. Все още не можеха да повярват на невероятната присъда, която бяха извоювали. Обединени от усилията и трудностите, служителите в малката кантора се бяха изправили дружно срещу огромния звяр и бяха спечелили важна победа за силите на доброто.

Мери Грейс обяви началото на срещата. Телефоните бяха включени на „изчакване“, защото секретарката Таби беше важна част от екипа и щеше да участва в обсъждането. Слава богу, че телефоните най-сетне бяха започнали да звънят отново.

Шърман и Ръсти, другият помощник в кантората, бяха облечени с джинси, тениски и не носеха чорапи. След като работеха в помещението на изоставен хипермаркет, очевидно нямаше смисъл да ходят с костюми. Таби и Вики, другата секретарка, също се бяха отказали да носят хубави рокли, след като и двете бяха съдрали дрехите си на импровизираните мебели. Единствено счетоводителката Оливия продължаваше да идва всеки ден в подходящо делово облекло.

Всички седяха около шперплатовата маса, отпиваха от нискокачественото кафе, с което вече бяха привикнали, и с усмивка слушаха обобщението на Мери Грейс.

— Ще последват обичайните искове — каза тя. — Съдия Харисън е насрочил изслушване след трийсет дни, но не очакваме изненади.

— За съдия Харисън! — каза Шърман и всички вдигнаха чашите си с кафе като за тост.

В тази фирма цареше много демократична атмосфера. Никой не се чувстваше по-високопоставен от другите. Всеки можеше да говори когато поиска. Обръщаха се един към друг на малки имена. Бедността кара хората да се чувстват равни.

Мери Грейс продължи:

— През следващите няколко месеца двамата с Шърман ще придвижим делото „Бейкър“ и останалите случаи от Баумор. Уес и Ръсти ще се заемат с всичко останало, за да изкарат малко пари.

Думите й бяха посрещнати с аплодисменти. Шърман предложи нов тост:

— За парите!

Беше завършил право вечерно, но не беше успял да вземе изпита за адвокат. Беше към четирийсет и пет годишен и цял живот беше работил в кантора, така че познаваше законите по-добре от повечето дипломирани адвокати. Ръсти беше с двайсет години по-млад от него и искаше да следва медицина.