Джон Гришам - Обжалването

Освен това искаше още адвокати. Кантората им щеше да се разрасне и да се изпълни с интелигентни и талантливи юристи, които да не се занимават с нищо друго, освен да преследват виновните за токсичните ями, лошите лекарства и дефектните продукти. Някой ден „Пейтън и Пейтън“ щяха да се прочуят не с делата, които печелят, а с лошите хора, които изправят пред правосъдието.

Мери Грейс беше на четирийсет и една и беше уморена. Но умората щеше да премине. Предишните й мечти да бъде майка на пълен работен ден и да си стои вкъщи бяха забравени завинаги. Делото срещу „Крейн Кемикъл“ я беше настроило радикално. След последните четири месеца тя никога нямаше да бъде същата.

Стига толкова. Очите й отново бяха широко отворени.

Всяка мисъл я връщаше към делото, Джанет Бейкър и „Крейн Кемикъл“. Не искаше да прекара чудесния спокоен уикенд в мисли за такива неща. Затова отвори книгата и зачете.

За вечеря си изпекоха наденички в огнището близо до водата, а после седнаха на тъмния кей, за да погледат звездите. Беше ясно и хладно, така че всички се свиха под едно одеяло. На хоризонта проблясваше светлинка и след кратък спор всички се съгласиха, че това най-вероятно е лодка.

— Тате, разкажи ни приказка — помоли Мак.

Беше притиснат между сестра си и майка си.

— Каква приказка?

— За призраци. Страшна приказка.

Уес се сети първо за кучетата от Баумор. В продължение на години край града се скиташе глутница бездомни кучета. Кучетата често лаеха и виеха по цяла нощ, като вдигаха повече шум от койоти. Според легендата те бяха побеснели, защото бяха пили от водата на Баумор.

Но стига толкова за Баумор. Уес се сети за една история за призрак, който бродел по водата през нощта и търсел любимата си съпруга, която се удавила в това езеро. Започна да разказва и усети как децата се притискат по-плътно до него.

Пазач в униформа отвори портала на имението и кимна на шофьора, докато дългият черен мерцедес минаваше покрай него — бързо както винаги. Мистър Карл Трюдо, сам на задната седалка, беше потънал в сутрешните вестници. Беше 7:30 ч. — твърде рано за голф или тенис, както и за съботното сутрешно задръстване в Палм Бийч. След броени минути колата излезе на междущатска магистрала 95 и се понесе на юг.

Карл не обърна внимание на финансовия обзор. Слава богу, тази седмица най-сетне беше свършила. При затварянето на борсата предишния ден акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха за 19,50 долара и не даваха признаци за стабилизация. И макар че завинаги щяха да го запомнят като един от малцината, изгубили един милиард долара в рамките на един работен ден, Карл Трюдо вече планираше следващия си удар. Дайте му една година, и той ще си върне този милиард. Дайте му две години, и той ще го удвои.

Четирийсет минути по-късно вече беше в Бока Ратоун, на крайбрежното шосе, на път към високите жилищни сгради и хотели край плажа. Административната сграда представляваше лъскав цилиндър, десететажен, защитен от портал и охрана. Липсваха отличителни знаци и табели. Махнаха на мерцедеса да влезе и той спря под арката на входа. Млад човек с черен костюм и строго лице отвори задната врата и каза:

— Добро утро, мистър Трюдо.

— Добро утро — отвърна Карл и слезе от колата.

— Насам, сър.

Резултатите от бързото проучване на Карл показваха, че компанията „Трой и Хоуган“ упорито се старае да остане незабелязана. Нямаше уебсайт, брошури, реклами и телефонен номер в указателя, нито каквото и да било друго, което да привлече някакви клиенти. Не беше адвокатска фирма, защото не бе регистрирана в щата Флорида или в който и да е друг щат. Нямаше регистрирани лобисти. Беше корпорация, а не дружество с ограничена отговорност или някакъв друг вид търговско сдружение. Не беше ясно откъде идва името й, защото не съществуваха нито Трой, нито Хоуган. Фирмата предлагаше маркетингови и консултантски услуги, но никой не знаеше точно какви. Беше учредена със седалище на Бермудските острови. Местното им представителство беше адвокатска кантора в Маями, която беше частна собственост, и никой не знаеше кой я притежава.

Колкото по-малко научаваше Карл за тази фирма, толкова повече й се възхищаваше.

Основното действащо лице в нея се казваше Бари Райнхарт и тук следата ставаше малко по-гореща. Според различни приятели и познати във Вашингтон Райнхарт беше минал през столицата преди двайсет години, без да остави и един пръстов отпечатък. Беше работил за един конгресмен, за Пентагона и за няколко средно големи лобистки организации — типичната професионална биография на милиони други като него. Беше напуснал града през 1990 г. без видима причина и следите му отново се появяваха в щата Минесота, където успешно беше провел предизборната кампания на някакъв абсолютно непознат политик, за да го вкара в Конгреса. След това се беше прехвърлил в щата Орегон, където със същите вълшебни средства беше вкарал един политик в Сената. И точно когато репутацията му беше започнала да работи за него, той изведнъж бе престанал да се занимава с предизборни кампании и бе изчезнал безследно.