Джон Гришам - Обжалването

Досието, което Бари беше събрал за Карл, беше много по-дебело от досието за Бари, което имаше Карл. Разбира се, причината беше ясна: мистър Райнхарт се стараеше да остане незабелязан, докато мистър Трюдо правеше всичко възможно, за да го забележат.

Моментът за сделката беше узрял, така че Бари леко засили натиска.

— Изборите за Върховен съд в щата Мисисипи са след една година, през ноември. Разполагаме с достатъчно време, но нямаме време за губене. Имате късмет в това отношение. Докато се борим за изборите през следващата година, делото ще се влачи към апелативния съд. Нашият нов съдия ще поеме поста си през януари по-следващата година и около четири месеца по-късно ще се заеме с „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.

За пръв път, откакто влезе в този кабинет, Карл забеляза нещичко от типичното поведение на търговеца на автомобили, но това вече нямаше значение. Политиката беше мръсна работа и победителите невинаги бяха най-честните момчета в града. В политиката трябваше да си малко бандит, за да успееш.

— Името ми не бива да бъде излагано на риск — каза строго той.

Бари разбра, че току-що е спечелил още една чудесна сума.

— Такъв риск не съществува — заяви той с фалшива усмивка. — Имаме защитни механизми на всяко ниво. Ако някой от нашите хора обърка нещо, веднага го замества друг. Репутацията на „Трой и Хоуган“ е абсолютно безупречна. А щом не могат да хванат нас, със сигурност няма да могат да хванат и вас.

— И няма да има нищо документирано?

— Само първоначалната такса. Все пак ние сме законна консултантска фирма. Ще поддържаме официални отношения: консултиране, маркетинг, комуникации и други чудесни мъгляви думи, които прикриват всичко останало. Но офшорната ни договорка ще остане напълно конфиденциална.

Карл се замисли. Накрая се усмихна и каза:

— Добре. Много добре.

В адвокатската кантора „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ всъщност нямаше съдружници. Там работеха само Клайд и Мириам — немощната секретарка, която беше по-старша от Клайд, защото работеше в кантората повече от четирийсет години, много по-дълго от него. Беше печатала на машина нотариални актове и завещания още за баща му, който се беше върнал от Втората световна война без един крак и беше прочут със своята тактика да си сваля дървената протеза пред съдебните заседатели, за да ги разсейва. Старецът беше починал много отдавна, като беше завещал стария си офис, мебелите и секретарката на единственото си дете Клайд, който от своя страна вече беше на петдесет и четири и също се чувстваше много стар.

Кантората на Хардин се намираше на главната улица в Баумор вече повече от шейсет години. Беше оцеляла през войни, депресии, рецесии, седящи стачки, бойкоти и борби за граждански права, но Клайд не беше съвсем сигурен, че тя ще преживее „Крейн Кемикъл“. Градът сякаш пресъхваше около него. Прякорът „Тумор“ беше прекалено грозен. Седнал в кантората си на главната улица като на първия ред край ринга на боксов мач, Клайд беше проследил как търговците, собствениците на кафенета, адвокатите и лекарите един по един се бяха отказали от бизнеса си и бяха напуснали града.

Клайд никога не беше искал да става адвокат, но баща му не му беше оставил избор. И макар че оцеляваше с таксите от нотариални актове, завещания и разводи и дори успяваше да изглежда колоритен и доволен в памучните си костюми, папийонки и сламени шапки, всъщност дълбоко в себе си мразеше както правото, така и провинциалната си кантора. Ненавиждаше всекидневните разправии с клиенти, които бяха прекалено бедни, за да си позволят услугите му, враждите с другите адвокати, които се опитваха да му отмъкнат въпросните клиенти, дребнавите спорове със съдиите, чиновниците и всички останали, които му се изпречваха на пътя. В Баумор бяха останали само шестима адвокати и Клайд беше най-младият от тях. Мечтаеше да се пенсионира и да заживее до някое езеро или на брега на океана, но това си оставаше само неизпълнима мечта.

Всяка сутрин в 8:30 ч. Клайд закусваше кафе и едно пържено яйце в „Бейб“, на седем входа вдясно от кантората му, и всеки ден обядваше печено сирене и студен чай в „Бобс Бъргърс“, на седем входа вляво. Всеки следобед в пет часа, когато Мириам си подредеше бюрото и си тръгнеше, Клайд изваждаше бутилка и си сипваше водка с лед. Обикновено го правеше сам и това беше най-приятният момент от деня. Наслаждаваше се на тишината. Понякога единствените шумове в стаята бяха съскането на вентилатора на тавана и потракването на ледените кубчета в чашата му.