Джон Гришам - Обжалването

— Освен това не се занимавам с нищо неморално или незаконно — продължи Клайд.

— Естествено. Печелим колективни искове в големи дела от двайсет години насам. Проверете го.

— Ще проверя.

— Но го направете бързо. Тази присъда привлече много внимание. Състезанието започна. Който пръв спечели клиентите и заведе първия колективен иск, той печели.

След като посетителят си тръгна, Клайд си наля още една водка — трета и последна — и към дъното на чашата вече се беше сдобил с куража да каже на всички местни да вървят по дяволите. О, с какво удоволствие щяха да се нахвърлят върху него! Как смееше да търси жертви/клиенти чрез реклами в местния вестник и да превръща кантората си в евтина клиника за дежурни диагнози, да се сдушва с някакви съмнителни адвокати от севера и да печели от нещастието на собствените си съграждани? Списъкът с греховете му щеше да бъде безкраен, а слуховете щяха да превземат целия Баумор — но колкото повече пиеше, толкова по-твърдо ставаше решението му да ги прати по дяволите и поне веднъж в живота си да се опита да изкара малко пари.

Като човек с толкова непостоянен характер Клайд тайничко се боеше от сблъсъците в съдебната зала. Преди години му се беше случвало да застава срещу съдебните заседатели, но всеки път го обземаше такъв страх, че почти не можеше да говори. Затова беше изградил безопасна, уютна адвокатска практика в кантората си — така си плащаше сметките, но оставаше далеч от страховитите битки в съда, в които се печелеха (и губеха) истинските пари.

Защо да не рискува поне веднъж?

А и нямаше ли така да помогне на града си? Всеки цент, отнет от „Крейн Кемикъл“ и вложен някъде в Баумор, беше победа. Той си наля четвърто питие — което вече наистина беше последно — и взе решение: да, по дяволите, щеше да стисне ръката на Стърлинг и неговата банда адвокати, за да нанесе могъщ удар в името на справедливостта.

Два дни по-късно пристигна един строителен предприемач, когото Клайд беше представлявал в поне три различни дела за развод. Водеше със себе си цял екип от дърводелци, бояджии и общи работници, които нямаха търпение да започнат работа, за да ремонтират съседната сграда.

Два пъти в месеца Клайд играеше покер със собственика на „Баумор Нюз“, единствения вестник в окръга. Точно както и самият град, седмичникът бързо западаше и вече едва креташе. И така, в следващия брой първата страница беше посветена на новината за присъдата в Хатисбърг, но имаше и обширна статия за адвокат Хардин, който беше встъпил в съдружие с голяма адвокатска фирма от национален мащаб със седалище във Филаделфия. А на цяла вътрешна страница във вестника имаше обява, която практически умоляваше всички граждани на окръг Кеъри да минат през новата „диагностична клиника“ на главната улица за напълно безплатен преглед.

Клайд се радваше на тълпата и на вниманието към собствената си персона — и вече мислено броеше парите.

В 4:00 ч. сутринта беше студено и тъмно. Заплашваше да завали всеки момент, когато Бък Бърлисън паркира пиката си на малкия служебен паркинг на помпената станция в Хатисбърг. Взе термоса си с кафе, студения си сандвич с шунка и 9-милиметровия си автоматичен пистолет и отнесе всичко в огромния товарен камион с цистерна, която събираше 40 хиляди литра. Запали двигателя и провери маслото, гумите и горивото.

Човекът от нощната смяна чу дизеловия двигател и излезе от контролната стая на втория етаж.

— Здрасти, Бък! — подвикна той.

— Добро утро, Джейк — кимна Бък. — Пълна ли е цистерната?

— Готов си.

Тази част от разговора не беше претърпяла никакви промени през последните пет години. След нея обикновено следваха няколко реплики за времето и кратко сбогуване. Но тази сутрин Джейк реши да направи една добавка към диалога, която обмисляше от няколко дни.

— По-добре ли са хората в Баумор?

— Проклет да съм, ако знам. Не си говорим.

И това беше. Бък отвори вратата откъм шофьорското място, подхвърли обичайното „До скоро“ и се качи в камиона. Джейк проследи как камионът бавно потегли по алеята, зави наляво и изчезна по улицата — единственото превозно средство, което се движеше в този ранен час.

Когато излезе на магистралата, Бък внимателно си наля кафе в пластмасовата капачка на термоса. Хвърли поглед към пистолета на мястото до себе си. Реши да остави сандвича за по-късно. Когато подмина табелата с надпис „Окръг Кеъри“, отново погледна към пистолета.