Джон Гришам - Обжалването

— Състоянието се влошава. Трябва да го видите.

Доктор Трийт се изправи. Рон също стана, сграбчи го за ръката и каза:

— Кажи ми, Калвин. Колко е сериозно?

— Много, Рон. Може да има опасност за живота му.

Джош беше натоварен на хеликоптер. Дорийн и Калвин Трийт се качиха при него, а Рон се върна с колата до вкъщи, провери как са Зийк и Клариса и напълни някакъв сак с малко багаж. После бързо потегли на север по междущатска магистрала 55, като караше със 160 километра в час, предизвиквайки някой полицай да го спре за проверка. Когато не умоляваше Господ да помогне на сина му, мислено ругаеше лекаря в Ръсбърг, който беше погледнал снимката на друг пациент. А от време на време хвърляше поглед към задната седалка, където беше оставен един неправилно проектиран, твърде опасен продукт.

Никога не беше харесвал алуминиевите бейзболни бухалки.

В осем и десет сутринта в събота, тринайсет часа след като бе ударен от топката на бейзболното игрище, Джош бе опериран в университетската болница на щата Мисисипи в Джаксън.

Рон и Дорийн чакаха в параклиса на болницата заедно с приятели на семейството, които бяха пристигнали от Брукхейвън. Пасторът им също беше там. В църквата им „Сейнт Люк“ в Брукхейвън се провеждаше бдение и молитва. По обяд пристигна братът на Рон и доведе Зийк и Клариса, които бяха също толкова уплашени и шокирани, колкото и родителите им. Минаваха часове без никакви новини от хирургическото отделение. От време на време доктор Трийт отиваше да провери как вървят нещата, но рядко се връщаше с някакви новини. Някои от приятелите им си тръгнаха, но дойдоха други. Дядовци и баби, чичовци и лели, братовчеди и братовчедки пристигаха в параклиса, чакаха, молеха се и излизаха, за да обикалят по коридорите на огромната болница.

Четири часа след като семейство Фиск за последен път видяха сина си, се появи главният хирург и им направи знак да го последват. Доктор Трийт също се присъедини към тях, докато търсеха уединено място, за да разговарят. Спряха до вратата на някаква тоалетна. Рон и Дорийн се бяха вкопчили един в друг, готови за най-лошото. Хирургът заговори с мрачен глас, натежал от умора:

— Момчето оцеля след операцията и се възстановява според очакванията. Отстранихме голям хематом, който притискаше мозъка. Налягането в черепа му е възстановено. Но в мозъка има големи отоци — изключително големи, ако трябва да бъдем честни. Вероятно ще има трайно увреждане.

„Живот“ и „смърт“ са лесноразбираеми думи, но „увреждане“ носи със себе си нови непознати страхове.

— Значи няма да умре — каза Дорийн.

— Засега е жив и жизнените му показатели са стабилни. Има 90 процента шанс да оцелее. Следващите седемдесет и два часа са критични.

— Какво ще бъде увреждането? — попита Рон по същество.

— Засега не знаем. Частично увреждането ще бъде лечимо с продължителна терапия, но най-добре да оставим този разговор за друг ден. Засега нека просто продължим да се молим състоянието му да се подобри през следващите три денонощия.

В събота вечерта Джош беше в интензивното отделение. Разрешиха на Рон и Дорийн да влязат при него за десет минути, макар че беше в изкуствена кома. Когато го видяха за пръв път, не можаха да овладеят емоциите си. Главата му беше опакована в бинтове, като на мумия, а от устата му се подаваше тръбичка за кислород. Беше свързан с машина за изкуствено дишане. Дорийн се побоя да го докосне — дори по крака.

Една сестра прояви съчувствие и се съгласи да преместят един стол пред стаята му, така че единият от родителите му да остане там през цялата нощ. Рон и Дорийн изпратиха роднините и приятелите си обратно в Брукхейвън, а след това започнаха да се редуват в интензивното и в чакалнята. За сън не можеше да става и дума, така че те обикаляха из коридорите чак до изгрев-слънце в неделя сутринта.

Лекарите останаха доволни от първата нощ на Джош. След като им съобщиха как е в неделя сутринта, Рон и Дорийн си намериха един мотел наблизо. Взеха душ и подремнаха малко, после се върнаха в болницата. Подновиха ритуала на чакането, докато в същото време в родния им град се подновиха молитвите. Непрекъснатият поток от посетители, които идваха и си тръгваха, скоро се превърна в бреме. Рон и Дорийн просто искаха да останат насаме със сина си.

Късно вечерта в неделя, когато Дорийн беше в интензивното, а останалите си бяха тръгнали, Рон тръгна да се разходи по коридорите на болницата, за да се раздвижи и разсъни. Попадна в друга чакалня за близките на пациенти, които не бяха в критично състояние. Тук беше много по-уютно, с по-хубави мебели и повече автомати за напитки и закуски. Той реши да вечеря с диетична кола и гевречета и докато разсеяно ги дъвчеше, до него се доближи малко момче и вдигна ръка, за да го пипне по коляното.