Джон Гришам - Обжалването

Последният служебен документ, който Рон Фиск беше прочел късно следобед в петък, беше становището на Макълуейн по делото „Джанет Бейкър срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън“. Повечето съдии вярваха, че към неговото становище ще се присъединят още три гласа. Мнението на мнозинството беше написано от съдия Калиган. Романо и Олбритън в момента пишеха становищата си и макар че не се знаеха пълни подробности, нямаше почти никакво съмнение, че окончателното решение на Върховния съд ще бъде да отхвърли присъдата с 5 на 4 гласа.

Фиск прочете становището на Макълуейн, намръщи се и реши да се присъедини към мнозинството на Капитан още в понеделник сутринта. След това съдия Фиск се преоблече в спортен екип и се превърна в треньора Фиск. Беше време за бейзболен мач.

„Рокис“ откриваше сезона с гостуване за уикенда в Ръсбърг, на един час път северозападно от Джаксън. Трябваше да изиграят един мач в петък вечер, поне два в събота и може би още един в неделя. Игрите бяха само по четири ининга и всички играчи бяха насърчавани да играят на различни позиции на терена. Нямаше да има купи и шампионски титли — беше просто малко състезание за загрявка в началото на сезона. В дивизията на единайсет и дванайсет годишните се бяха записали общо трийсет отбора, включително и два от Брукхейвън.

Първият противник на „Рокис“ беше отборът от градчето Ролинг Форк. Беше хладна вечер, въздухът беше чист и спортният комплекс беше изпълнен с играчи, родители и всеобщо вълнение от петте мача, които се провеждаха едновременно.

Дорийн беше останала в Брукхейвън с Клариса и Зийк, който също имаше мач в девет сутринта в събота.

В първия ининг Джош играеше на втора база, а когато дойде негов ред да удря с бухалката, баща му даваше указания на трета. След като момчето пропусна четири удара поред, баща му се провикна да го окуражи и да му напомни, че няма как да удари топката, ако не отлепя бухалката от рамото си. Във втория ининг Джош се премести на мястото на питчера и изкара от играта първите двама батери, които му се паднаха. Третият играч с бухалката срещу него беше набито дванайсетгодишно момче, което по принцип играеше кетчер. Не улучи първата топка, която Джош му подаде, но замахна много силно.

— Хвърляй ниско, далеч от него! — подвикна Рон от мястото си.

Второто хвърляне на Джош не беше нито ниско, нито далеч от противника. Беше бърза топка, точно в средата на полето, и момчето с бухалката я удари с всичка сила. Топката отскочи от алуминиевата бухалка с много по-голяма скорост, отколкото беше долетяла. Джош замръзна за част от секундата и когато реагира, топката вече беше пред лицето му. Той успя да се отдръпне — но само толкова, колкото топката да го удари право в дясното слепоочие. След това топката рикошира и отлетя в лявата половина на игрището.

Когато баща му стигна до него, очите на Джош бяха отворени. Лежеше на игрището и стенеше от болка.

— Кажи нещо, Джош — каза Рон и леко докосна раната.

— Къде е топката? — попита Джош.

— Не се притеснявай. Виждаш ли ме?

— Май да.

От очите на момчето течаха сълзи и то стискаше зъби, за да не се разплаче. Кожата на слепоочието му беше ожулена и по косата му имаше кръв. Мястото на удара вече беше започнало да се подува.

— Донесете лед! — викна някой.

— Повикайте лекар!

Останалите треньори и съдиите се събраха около тях. Детето, което беше ударило с бухалката, стоеше наблизо и също изглеждаше готово да се разплаче.

— Не затваряй очи — каза Рон.

— Добре, добре — отвърна Джош, като дишаше учестено.

— Кой играе трета база за „Брейвс“?

— Чипър.

— А в центъра?

— Андрю.

— Браво, моето момче.

След няколко минути Джош успя да седне и публиката го аплодира. После той се изправи и двамата с баща му отидоха до страничната линия, където Джош легна на пейката. Сърцето на Рон продължаваше да бие лудо, когато внимателно сложи една торба с лед върху подутото слепоочие на Джош. Играта бавно бе възобновена.

Пристигна лекар, прегледа Джош и установи, че реакциите на момчето са съвсем нормални. Виждаше и чуваше както трябва, спомняше си подробности и дори изяви желание да се върне в играта. Лекарят отказа, както и треньор Фиск.

— Може би утре — каза Рон, но само колкото да успокои сина си.

В гърлото на Рон сякаш беше заседнала буца и той едва сега започваше да се успокоява. Смяташе да откара сина си вкъщи веднага след мача.

— Изглежда ми добре — каза лекарят. — Но може би трябва да го прегледат на рентген.