Джон Гришам - Обжалването

— Веднага ли? — попита Рон.

— Не е спешно, но аз бих го направил още тази вечер.

Към края на третия ининг Джош вече седеше на пейката и се шегуваше със съотборниците си. Рон се върна на мястото си до трета база и тъкмо инструктираше един от защитниците, когато едно момче от „Рокис“ се провикна от скамейката:

— Джош повръща!

Съдиите отново спряха играта и треньорите разчистиха страничната линия на „Рокис“. Джош беше замаян, потеше се обилно и не спираше да повръща. Лекарят пристигна веднага, следван от двама санитари с носилка. Рон държеше ръката на сина си, докато го откарваха към паркинга.

— Не затваряй очи — не спираше да повтаря той. — Говори ми, Джош.

— Боли ме главата, тате.

— Ще се оправиш. Само не затваряй очи.

Санитарите натовариха носилката в линейката и пуснаха Рон да се качи при сина си. Пет минути по-късно вече влизаха в отделението за спешна помощ в болницата на окръг Хенри. Джош беше в съзнание и откакто бяха потеглили от игрището, не беше повръщал.

Само преди един час беше имало автомобилна катастрофа с три коли и в спешното отделение цареше хаос. Първият лекар, който прегледа Джош, назначи скенер и обясни на Рон, че няма как да го пуснат в болницата.

— Мисля, че нищо му няма — каза докторът, за да го успокои.

Рон си намери място в претъпканата чакалня и седна. Обади се на Дорийн и двамата проведоха напрегнат разговор, докато й обясни какво е станало. Времето сякаш спря, толкова бавно се нижеха минутите.

Главният треньор на „Рокис“, бивш съдружник от кантората на Рон, се втурна в чакалнята и го изкара навън, за да му покаже нещо. Двамата отидоха до колата му и той извади алуминиева бейзболна бухалка, която беше сложил на задната седалка.

— Това е бухалката — каза мрачно той.

Беше модел „Скриймър“ — популярна бейзболна бухалка, произвеждана от компанията „Уин Райт“. На всяко игрище в страната можеха да се открият поне десетина такива.

— Погледни — каза треньорът и потърка дръжката, където някой се беше опитал да свали с шкурка част от етикета. — Бухалката е категория „минус 7“. От няколко години е обявена извън закона.

„Минус 7“ обозначаваше разликата между теглото и дължината на бухалката. Беше дълга около 29 инча, но тежеше само 22 унции, което означаваше, че с нея може да се замахва много по-лесно, без да се губи от силата на удара върху топката. Настоящите разпоредби забраняваха категории, по-високи от „минус 4“. Значи бухалката беше поне на пет години.

Рон я изгледа вторачено, все едно беше заредена карабина.

— Откъде я взе?

— Проверих я, когато същото хлапе излезе да удря отново. Показах я на съдията, който я изкара от игра и притисна треньора. Аз също притиснах треньора, но в интерес на истината той нямаше никаква представа откъде се е взела. Така че ми я даде.

Пристигнаха още родители на играчите от „Рокис“, както и някои от играчите. Скупчиха се около една пейка до изхода и зачакаха. Мина цял час, преди лекарят да се върне, за да съобщи новините на Рон.

— Резултатите от томографията са отрицателни — каза той. — Мисля, че нищо му няма. Просто леко мозъчно сътресение.

— Слава богу.

— Къде живеете?

— В Брукхейвън.

— Можете да го закарате вкъщи, но през следващите няколко дни не бива да мърда. Никакъв спорт. Ако му се вие свят, заболи го глава, вижда двойни или размазани образи, ако има разширени зеници, шум в ушите, неприятен вкус в устата, ако стане раздразнителен или постоянно му се спи, заведете го при вашия личен лекар.

Рон кимаше усърдно. Ако имаше как, щеше да си води бележки.

— Ще напиша всичко това в епикризата заедно с резултата от томографията.

— Добре, благодаря.

Лекарят спря, погледна Рон малко по-внимателно и попита:

— Всъщност какво работите?

— Съдия съм във Върховния съд.

Лекарят се усмихна и протегна ръка.

— Миналата година ви изпратих чек. Благодаря ви за това, което правите.

— И аз ви благодаря, докторе.

Час по-късно, десет минути преди полунощ, си тръгнаха от Ръсбърг. Джош седеше отпред, притиснал торба с лед към слепоочието си, и слушаше мача на „Брейвс“ срещу „Доджърс“ по радиото. Рон го поглеждаше на всеки десет секунди, готов да реагира при първия признак за нещо нередно. Но нямаше нищо — поне докато не пристигнаха в покрайнините на Брукхейвън, където Джош каза:

— Тате, малко ме боли главата.

— Сестрата каза, че е нормално да те боли леко. Но ако те боли силно, имаме проблем. Колко те боли, от едно до десет?