Джон Гришам - Обжалването

Уес Пейтън внимателно наблюдаваше всичко от офиса си. Не и съпругата му. Тя работеше здраво по други случаи, за да ангажира съзнанието си, Уес обаче беше изцяло погълнат от историята за Джош. Като баща на малки деца дори не можеше да си представи какъв ужас преживяват семейство Фиск. А и не можеше да не се запита как трагедията ще се отрази на делото „Бейкър“. Не се надяваше на внезапна промяна в поведението на Рон Фиск, но все пак не я изключваше.

Единствената възможност, която им бе останала, беше да се молят за чудо. Дали това не беше чудото, което очакваха?

Решението на Върховния съд трябваше да бъде обявено всеки момент.

В ранния следобед във вторник Джош беше започнал да проявява признаци на подобрение. Беше буден, в съзнание и реагираше на команди. Не можеше да говори заради кислородната тръба, но изглеждаше така, все едно не му се лежеше, което беше добър знак. Налягането в черепа му беше възстановено почти до нормално равнище. Лекарите вече им бяха обяснили, че ще минат дни, може би дори седмици, преди да са в състояние да направят дългосрочна прогноза.

След като Джош се събуди, семейство Фиск решиха да прекарат вечерта вкъщи. Решението им беше посрещнато с радост от лекарите и сестрите в болницата. Сестрата на Дорийн се съгласи да остане в интензивното и да не се отдалечава на повече от пет метра от леглото на племенника си.

Двамата напуснаха Джаксън с облекчение. Нямаха търпение да видят Зийк и Клариса. По пътя разговаряха за домашно приготвена храна, продължителни душове и удобното им легло. Заклеха се да се насладят на следващите десет часа, защото изпитанието им едва сега започваше.

Оказа се, че няма да им бъде лесно. Още в покрайнините на Джаксън мобилният телефон на Рон звънна. Обаждаше се съдия Калиган, който започна разговора с продължителен разпит за състоянието на Джош. Съдията им предаде съчувствието на всички във Върховния съд. Обеща да се отбие в болницата веднага щом има възможност. Рон му благодари, но скоро не можеше да се отърси от чувството, че обаждането на съдията има и служебна цел.

— Само няколко неща, Рон — каза накрая Калиган. — Знам, че в момента си прекалено зает.

— Така е.

— При нас няма нищо ужасно спешно, с изключение на две дела. Изглежда, по делото за токсичните отпадъци от Баумор гласовете са наравно — четири на четири. Предполагам, че не си изненадан. Надявах се да се присъединиш към моето становище.

— Мислех, че Романо също пише.

— Точно така, той е готов, както и Олбритън. Всички писмени становища са подготвени, така че очакваме само твоето.

— Нека да ти кажа утре сутринта.

— Чудесно. Другото дело е за старческия дом в окръг Уебстър. Отново имаме четири на четири гласа.

— А, онова грозно дело — каза Рон, като едва сдържа отвращението си.

В поредното дело, заведено срещу старчески дом, пациентът беше изоставен от персонала, така че в крайна сметка го бяха открили прегладнял, потънал в собствените си изпражнения, с рани от залежаването и в делириум от това, че не беше получавал необходимите лекарства. Компанията собственик на дома бе отчела огромни приходи, което беше изненадало съдебните заседатели, след като бе доказано колко малко средства са били изразходвани за грижи за пациентите. Подобни случаи в старчески домове бяха толкова широко разпространени, че Рон вече изпитваше отвращение към тях.

— Да, онова дело. Голяма трагедия — каза Калиган с такъв тон, все едно наистина беше способен да изпитва съчувствие.

— Предполагам, че искаш да отхвърлим присъдата?

— Не виждам основание за търсене на отговорност, а присъденото обезщетение е фантастично високо.

За три месеца и половина, откакто Рон беше във Върховния съд, съдия Калиган не беше видял основание за търсене на отговорност в нито едно дело за смърт или трайно увреждане. Той смяташе, че съдебните заседатели са глупави същества, които лесно се подвеждат по триковете на адвокатите. Искрено вярваше, че носи отговорност да поправя всички съдебни грешки (когато присъдата беше в полза на ищците) — от удобния си кабинет, далеч от истинското страдание.

— Нека да отговоря утре сутринта — повтори Рон.

Дорийн започваше да се дразни, че той продължава да говори по телефона.

— Да, утрото е по-мъдро от вечерта. Но ако успеем да достигнем до решение по тези два случая, Рон, наистина ще можеш да излезеш в кратък отпуск.

Кратките отпуски на съдиите — както впрочем и по-дългите — се вземаха по лично усмотрение. Рон нямаше нужда от одобрението на Калиган. Въпреки това той му благодари и прекъсна връзката.