Джон Гришам - Обжалването

Защо да не се разпуснат и да обядват с големите?

Вместо това се вмъкнаха в малка закусвалня недалеч от входа на ресторанта и си поръчаха студен чай. И двамата не бяха гладни. Уес най-сетне изрече на глас общата им мисъл:

— Кажи ми, че току-що спечелихме сто и осемдесет хиляди долара.

— Аха — съгласи се Мери Грейс и захапа сламката си.

— И на мен така ми се стори.

— Една трета отива за данъци — напомни му тя.

— Да не би да се опитваш да развалиш купона?

— Не, просто разсъждавам практично.

Тя взе една салфетка и написа „180 000“.

— Ще решаваме как ще ги харчим ли? — попита Уес.

— Не, ще ги разпределяме. Значи шейсет хиляди за данъци?

— Петдесет.

— Подоходни данъци, щатски и федерални. Здравни и социални осигуровки за служителите и не знам още какво, но общо са поне една трета.

— Петдесет и пет — каза той.

Мери Грейс написа „60 000“.

— Бонуси? — попита тя.

— А нова кола? — попита той.

— Не. Бонуси за петимата ни служители. Не са получавали повишение от три години.

— По пет хиляди на човек.

Тя написа „25 000“ и каза:

— После банката.

— Не, нова кола.

— А банката? Вече похарчихме половината.

— Добре, двеста долара за банката.

— Стига, Уес. Знаеш, че няма да можем да живеем спокойно, докато не се оправим с банката.

— Опитвам се да забравя за заема.

— Колко да им дадем?

— Не знам. Но съм сигурен, че ти знаеш.

— Петдесет хиляди за Хъфи и десет хиляди за Шийла Маккарти. Остават ни трийсет и пет хиляди.

В този момент сумата им се струваше цяло състояние. Двамата се вторачиха в салфетката, като пресмятаха наум и пренареждаха приоритетите, но никой не можеше да предложи друго разпределение. Накрая Мери Грейс се подписа на салфетката и Уес направи същото. После тя я прибра в чантата си.

— Може ли поне да си купя нов костюм? — попита Уес.

— Зависи от разпродажбите — отвърна тя. — Трябва да се обадим в кантората.

— Да, сигурно чакат на телефона.

Три часа по-късно семейство Пейтън влязоха в кантората си и купонът започна. Заключиха входната врата, изключиха телефоните и отвориха шампанското. Шърман и Ръсти произнесоха дълги импровизирани тостове. Таби и Вики се напиха от две чаши. Дори Оливия, възрастната счетоводителка, се развесели и започна да се смее на всички шеги.

Харчеха парите отново и отново, докато всички не се почувстваха богати.

Когато шампанското свърши, затвориха кантората и си тръгнаха. Семейство Пейтън се прибраха в апартамента си, преоблякоха се и отидоха до училището, за да вземат Мак и Лайза. Бяха си спечелили правото на приятна вечер, макар че децата бяха твърде малки, за да разберат повода. Така че нямаше да говорят за това.

Мак и Лайза очакваха да ги вземе Рамона както обикновено, и когато видяха родителите си пред училището, много се зарадваха. Уес им обясни, че им е омръзнало да работят и са решили да се позабавляват. Първо спряха в „Баскин-Робинс“, за да си купят сладолед. После отидоха в един мол, където вниманието им привлече магазин за обувки. Всеки си избра по един чифт, намален с 50 процента, като изборът на Мак беше най-смел от всички — обувки на морски пехотинец. В мола имаше и четири киносалона. Хванаха прожекцията от 6:00 ч., на последния филм за Хари Потър. После вечеряха в пицария с детски кът и шумна, весела атмосфера. Прибраха се чак към десет. Рамона ги чакаше, гледаше телевизия и се наслаждаваше на спокойствието в апартамента. Децата й донесоха пица и в един глас заразказваха за филма. Обещаха да си напишат домашните сутринта. Мери Грейс се смили и цялото семейство се настани на канапето, за да гледат риалити шоу на някакъв остров. Часът за лягане се премести чак за единайсет.

Когато в апартамента най-сетне настъпи тишина и децата заспаха, Уес и Мери Грейс останаха да лежат на канапето, преплели крака и облегнали глави на противоположните краища, всеки замислен за нещо свое. През последните четири години, докато финансите им стремително намаляваха, а загубите и униженията следваха едно след друго, страхът беше станал всекидневен спътник в живота им. Страхът да не загубят дома си, после кантората и накрая колите си. Страхът, че няма да могат да се грижат за децата си. Страхът от някакъв сериозен медицински проблем, който няма да бъде покрит от застраховката им. Страхът да не загубят делото „Бейкър“. Страхът да не бъдат принудени да обявят фалит, ако банката реши да ги притисне до стената.

След обявяването на присъдата постоянният страх беше станал по-скоро досаден. Не беше изчезнал съвсем, но бавно започваха да го превъзмогнат. През последните шест месеца бяха връщали на банката по 2000 долара всеки месец — пари, изкарани с пот на челото, останали след плащането на всички други сметки и разходи. С тези суми едва покриваха лихвата, така че цялата сума на дълга се очертаваше още по-ясно. Но все пак плащаха нещо, макар и символично. Бяха започнали да си пробиват път обратно към светлината.