Джон Гришам - Обжалването

— Направи го, Клийт. Хората с парите искат да видят малко повече активност. Знаят, че нямаш големи шансове, но все пак искат гласът им да се чуе.

Клийт беше принуден да признае, че идеята наистина е страхотна. Поръча си още един ром и се размечта за красивите нови казина по крайбрежието.

Мери Грейс и Уес слязоха от асансьора на двайсет и шестия етаж на най-високата сграда в Мисисипи и пристъпиха в луксозното фоайе на най-голямата адвокатска фирма в щата. Мери Грейс веднага обърна внимание на тапетите, на скъпите мебели, цветята и на всички останали неща, които преди имаха толкова голямо значение и за нея самата.

Елегантната жена зад рецепцията беше точно толкова вежлива, колкото трябва. Помощник с тъмносин костюм и черни обувки ги заведе до зала за срещи, където друга секретарка ги попита дали искат нещо за пиене. Те не искаха. От големите прозорци се откриваше гледка към Джаксън. Централно място заемаше куполът на капитолия, където заседаваха щатските законодатели. Вляво от него беше Каръл Гартин Билдинг, където се помещаваше Върховният съд, и някъде вътре в сградата, на нечие бюро, беше делото на Джанет Бейкър срещу „Крейн Кемикъл“.

Вратата се отвори и на прага се появи Алън Йорк, широко усмихнат. Ръкуваха се сърдечно. Той наближаваше шейсет, беше нисък и набит, малко небрежен — с измачкана риза, без сако, е очукани обувки, — нещо необичайно за съдружник във фирма от такава класа. Придружаваше го вече познатият им помощник, натоварен с две големи папки. След като се поздравиха и си поговориха малко, всички насядаха около заседателната маса.

Делото, което семейство Пейтън бяха завели през април от името на близките на починалия дървосекач, бързо беше преминало през първата си фаза. Все още не беше определена дата за началото на процеса, което щеше да стане поне след една година. Наказателната отговорност изглеждаше ясно определена — шофьорът на камиона, който беше предизвикал катастрофата, се беше движил с превишена скорост, поне с двайсет и пет километра над разрешеното. Двама свидетели бяха дали показания под клетва за превишената скорост и опасното поведение на шофьора на камиона. В собствените си показания шофьорът признаваше множество предишни нарушения. Преди да стане шофьор, беше работил като водопроводчик, но го бяха уволнили, защото беше пушил трева на работното си място. Уес беше открил доказателства за поне още два случая, в които беше шофирал под въздействието на опияняващи вещества, а според самия шофьор май беше имало и трети случай, но не си спомняше съвсем сигурно.

Накратко, това дело изобщо нямаше да припари до съдебните заседатели. Щеше да се реши с извънсъдебно споразумение и след четири месеца усилено разследване мистър Алън Йорк беше готов да започне преговорите. Според него клиентът му „Литън Кежуълти“ искаше бързо да приключи със случая.

Уес започна с описание на семейството на загиналия работник — трийсетгодишна вдовица и майка със средно образование и без никакви професионални умения, и три малки деца, най-голямото на дванайсет. Нямаше нужда да доказва, че загубата на съпруга и бащата беше катастрофална за тях.

Докато Уес разказваше, Йорк си водеше бележки и от време на време хвърляше поглед към Мери Грейс. Бяха разговаряли по телефона, но за пръв път се срещаха на живо. Уес работеше по този случай, но Йорк много добре знаеше, че съпругата му не е дошла само да седи и да изглежда добре. Един от най-близките му приятели беше Франк Съли, адвокатът от Хатисбърг, нает от „Крейн Кемикъл“, за да придава тежест на защитата. Джаред Къртин го беше изместил и Съли все още не можеше да му го прости. Много пъти беше разказвал на Йорк за делото „Бейкър“ и според него семейство Пейтън работеха най-добре, когато Мери Грейс разговаряше със съдебните заседатели. Проявяваше твърдост и в кръстосаните разпити, но силата й беше в контакта, който създаваше с хората. Заключителната й реч беше блестяща, силна и — очевидно — много убедителна.

Йорк се занимаваше със защита на застрахователни компании от трийсет и една години. Печелеше повечето си дела, но имаше и няколко ужасни случая, в които съдебните заседатели бяха отказали да приемат неговата гледна точка и го бяха смазали с големи присъди. Все пак това беше част от играта. Но той никога дори не се беше доближавал до сумата от 41 милиона долара. За нея вече се носеха легенди в юридическите кръгове в целия щат. И легендата продължаваше да расте с драматичните подробности за семейство Пейтън: как бяха заложили всичко на това дело, как бяха изгубили дома си, кантората и колите си и бяха затънали в дългове, за да не се откажат от процеса, продължил цели четири месеца. Съдбата им вече беше позната и обсъждана в барове, на турнири по голф и коктейли. Ако присъдата останеше в сила, двамата щяха да спечелят огромна сума. Ако станеше обратното, надали щяха да оцелеят.