Джон Гришам - Обжалването

А сега, за пръв път от години насам, имаха и някаква защитна мрежа, на която да се облегнат, ако пропаднеха отново. Щяха да приберат днешния си дял и да го скрият, така че когато отново изпитат страх, да се успокоят от мисълта за тайното съкровище.

В десет часа на следващата сутрин Уес мина през банката и намери Хъфи зад бюрото му. Първо го закле да пази тайна, а после му прошепна добрата новина. Хъфи едва не го прегърна пред всички. Мистър Пръцхед по цял ден не го оставяше на мира и го притискаше да действа.

— Парите трябва да пристигнат след няколко седмици — съобщи гордо Уес. — Ще ти се обадя веднага.

— Петдесет хиляди ли каза, Уес? — повтори Хъфи.

Изглеждаше толкова щастлив, все едно току-що се беше спасил от уволнение.

— Точно така.

От банката Уес отиде в кантората. Таби му подаде съобщението, оставено по телефона от Алън Йорк. Сигурно бе рутинно обаждане — просто трябваше да уточнят подробностите.

Но когато вдигна, Йорк заговори без обичайната си топлота.

— Уес? — започна той бавно, търсейки подходящите думи. — Възникна нов проблем.

— Какво става? — попита Уес. — Стомахът му започваше да се свива на топка.

— Не знам, Уес. Наистина съм объркан. За пръв път ми се случва такова нещо. С една дума, от „Литън Кежуълти“ се отказаха от споразумението. Изцяло. Истински негодници. Цяла сутрин им крещях по телефона. Те също ми крещяха. Моята кантора представлява компанията им от осемнайсет години и никога не сме имали такъв проблем. Е, вече час те си търсят друга кантора. Прекратих договора си с тях. Дадох ти дума, а собственият ми клиент ме прецака. Съжалявам, Уес. Не знам какво друго да ти кажа.

Уес стисна носа си и се опита да не простене. Прокашля се, преди да успее да каже:

— Е, Алън, какво да ти отговоря, наистина е голям шок.

— И още как, по дяволите — но няма да навреди на делото. Просто се радвам, че не се случи в деня преди процеса. В компанията явно работят гадни типове.

— Когато влязат в съда, няма да са толкова опасни.

— Точно така, Уес. Надявам се да ги заковете с огромна присъда.

— Така ще направим.

— Съжалявам, Уес.

— Не си виновен ти, Алън. Ще го преживеем някак си. И ще ги притиснем на процеса.

— Точно така.

— Ще се чуем.

— Добре. Слушай, Уес, носиш ли си мобилния?

— Да, тук е.

— Ето номера на мобилния ми телефон. Затвори и ми позвъни на него.

Когато се свързаха отново, Йорк заговори:

— Слушай сега. Не си го чул от мен, разбираш ли?

— Добре.

— Главният юрисконсулт на „Литън Кежуълти“ се казва Ед Ларимор. В продължение на двайсет години е бил съдружник в адвокатска фирма в Ню Йорк, „Брадли и Бекстръм“. Брат му също е съдружник във фирмата. „Брадли и Бекстръм“ представляват могъщи компании и един от клиентите им е „Кей Ди Ен“ — компания за добив и доставка на нефт, в която най-големият акционер е Карл Трюдо. Точно това е връзката. Никога не съм говорил с Ед Ларимор, просто не се е налагало. Но един адвокат на „Литън Кежуълти“, с когото работя, ми подшушна, че решението да се откажат от извънсъдебното споразумение е взето на най-високо равнище.

— Нещо като отмъщение, така ли?

— На такова ми прилича. Няма нищо незаконно или неетично. Застрахователната компания просто решава да се откаже от извънсъдебното споразумение и да влезе в съда. Всеки ден стават такива неща. Няма какво да направиш, освен да ги попариш в съда. „Литън Кежуълти“ имат двайсет милиарда долара обявени активи, така че изобщо не се притесняват от съдебните заседатели в окръг Пайк, щата Мисисипи. Предполагам, че ще отлагат до последния момент преди процеса, когато пак ще предложат извънсъдебно споразумение.

— Не знам какво да кажа, Алън.

— Съжалявам, че стана така, Уес. Но аз вече не участвам в играта, така че не си го научил от мен.

— Разбира се.

Уес затвори телефона и дълго време остана вторачен в стената, докато събере необходимата енергия да се изправи, да излезе от офиса и да потърси съпругата си.

Точен като часовник, в шест часа сутринта в сряда Рон Фиск целуна Дорийн за довиждане на вратата, а после подаде сака с багажа си и куфарчето на Монти. Гай го чакаше в колата. И двамата му помощници помахаха на Дорийн, после бързо потеглиха. Беше последната сряда от септември — двайсет и първата поредна седмица от предизборната му кампания и двайсет и първата поредна сряда, в която беше целунал жена си за довиждане точно в 6:00 ч. сутринта. Тони Закари не би могъл и да мечтае за по-дисциплиниран кандидат.