Джон Гришам - Обжалването

Темата за либералните съдии продължаваше до самия край на писмото. Фиск завършваше с поредното обещание да служи във Върховния съд като консервативния глас на здравия разум на обикновените хора.

Шийла Маккарти прочете писмото заедно с Нат, но и двамата не можеха да предвидят какво ще последва. Името й не се споменаваше, от което всъщност нямаше нужда. Фиск със сигурност не обвиняваше Клийт Коули в либерализъм.

— Това е смъртоносно — въздъхна отчаяно Нат. — Вече е запазил тази тема за себе си, така че не можеш да отвърнеш на удара, нито дори да се присъединиш към него, без да атакуваш хомосексуалистите още по-остро.

— Не мога да направя такова нещо.

— Знам, че не можеш.

— Непочтено е член на съда или дори човек, който се стреми да стане такъв, предварително да обявява какво решение ще вземе по бъдещо дело. Ужасно е.

— Това е само началото, мила.

Двамата бяха в претъпкания склад, който Нат наричаше свой офис. Вратата беше затворена и никой не ги чуваше. В съседната стая работеха десетина доброволци. Телефоните не спираха да звънят.

— Не съм сигурен дали изобщо да отговаряме — заяви Нат.

— Защо не?

— Какво ще кажеш? „Рон Фиск е подъл“. „Рон Фиск казва неща, които няма право да изрече.“ Ще излезе, че се държиш гадно, което действа при мъжете, но не и при жените.

— Не е честно.

— Единственият възможен отговор е да отречеш, че подкрепяш браковете между партньори от един и същ пол. А така ще трябва да заемеш позиция, каквато…

— Каквато не искам да заемам. Не съм за тези бракове, но смятам, че все пак се нуждаем от някакъв вид гражданско споразумение. Така или иначе, самият спор е абсурден, защото законите се пишат от законодателите. А не от съда.

Нат беше стигнал до четвърта съпруга. Шийла си търсеше съпруг номер две.

— Освен това — продължи тя — как е възможно хомосексуалистите да опорочат светостта на брака повече от хетеросексуалните?

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да повтаряш това пред публика. Никога.

— Знаеш, че няма да го направя.

Той потърка ръце и разроши дългата си сива коса. Никога не му беше липсвала решителност.

— Трябва да вземем решение сега — заяви той. — Нямаме време за губене. Най-добрата тактика е да отговорим по пощата.

— Колко ще струва?

— Можем да съкратим разходите. Бих казал, около двеста хиляди.

— Можем ли да си го позволим?

— Към днешна дата, не. Нека да говорим пак след десет дни.

— Съгласна съм, но не можем ли поне да отговорим по електронната поща?

— Вече съм написал отговора.

Отговорът беше съобщение от два абзаца, което още същия ден беше изпратено на четирийсет и осем хиляди адреса. Съдия Маккарти остро критикуваше Рон Фиск, че предварително е обявил своето решение по дело, което ще се гледа догодина. Ако наистина беше член на Върховния съд, щеше да бъде наказан. Високият пост изискваше съдиите да бъдат дискретни и да се въздържат от всякакъв коментар по висящи дела. По делото, споменато от него, в апелативната инстанция все още не беше постъпила никаква документация. Не бяха изслушани никакви становища. Към днешна дата делото все едно не съществуваше за Върховния съд. Как беше възможно мистър Фиск, или който и да било, да вземе решение по дело, за което не знае нищо?

За съжаление това просто беше поредният пример за печалното невежество на мистър Фиск по съдебните въпроси.

Клийт Коули трупаше нови загуби в „Лъки Джек“ и една късна вечер реши да сподели този факт с Марлин в един бар „Под хълма“. Марлин само минаваше оттам, за да провери с какво се занимава неговият кандидат, който сякаш беше забравил за изборите.

— Имам страхотна идея — каза Марлин, като пристъпи към истинската цел на посещението си. — По крайбрежието на Мексиканския залив има общо четиринайсет казина — големи, красиви, като в Лас Вегас…

— Знам ги.

— Така. Значи аз познавам собственика на „Пиратския залив“. Той ще те настани за три вечери на седмица през следващия месец в апартамент на последния етаж, със страхотна гледка към залива. Храната е за сметка на хотела. Ще можеш да играеш карти по цяла нощ, а през деня ще водиш предизборна кампания. Хората искат да чуят твоето послание. По дяволите, точно там са гласоподавателите. Аз ще ти уредя публиката. Ти ще поемеш политиката. Държиш страхотни речи и хората те обожават.

Клийт видимо се запали от идеята.

— Три вечери на седмица, а?

— И повече, ако искаш. Тук сигурно ти писва.

— Само когато губя.