Джон Гришам - Изнудването

Но те определено знаеха как да убиват. Кайл вече не се съмняваше в това. Полицията не бе дала никакви изявления до момента, а с всеки изминал ден ставаше ясно, че мълчанието им не е нарочно. Те просто не разполагаха с доказателства. Всичко се изчерпваше с приглушения изстрел, изкусното бягство и липсата на мотив.

Пастор Мани плачеше силно до тентата и смущаваше всички присъстващи. Свещеникът прекъсна словото си за миг, но скоро продължи.

Кайл се загледа в далечната тълпа, но от такова разстояние не можеше да разпознае нито едно лице. Знаеше, че са там и наблюдават всяко движение на Джоуи и Алън Строк, който бе дошъл специално от Охайо. От четиримата съквартиранти бяха останали трима.

Когато свещеникът привърши, се чуха сподавени ридания. После тълпата се разпръсна и се отдалечи от гроба. Погребението приключи, а родителите и братът на Бакстър не се задържаха твърде дълго. Кайл и Джоуи останаха до надгробната плоча на поредния член от рода Тейт.

— Това ще е последният ни разговор — каза Джоуи тихо, но непоколебимо. — Забърка се с неподходящите хора, Кайл. Не ме замесвай повече.

Кайл погледна към купчината пръст, която скоро щяха да изсипят върху ковчега на Бакстър.

Джоуи продължи да говори, без да мърда устни, сякаш някой ги подслушваше.

— Не разчитай повече на мен. Разбра ли? В живота ми има по-важни неща. Скоро ще се оженя и ще стана баща. Стига глупави шпионски игри. Щом искаш, продължавай, но ме остави на мира.

— Добре, Джоуи.

— Никакви имейли, пратки или обаждания. Край на пътуванията до Ню Йорк. Не мога да ти попреча да идваш в Питсбърг, но не ми звъни, когато си тук. Един от нас ще бъде следващата жертва, Кайл. И това няма да си ти. Твърде ценен си за тях. Ако сбъркаме още веднъж, познай кой ще отнесе куршума.

— Не сме виновни за смъртта на Бакстър.

— Сигурен ли си?

— Не.

— Тези типове не се навъртат наоколо без причина. А причината си ти.

— Благодаря, Джоуи.

— Няма защо. Тръгвам си. Остави ме на мира, Кайл. И се постарай записът да не излезе наяве. Сбогом.

Кайл го изчака да се отдалечи, после бавно тръгна към изхода на гробището.

В четвъртък, към 6:30 ч. сутринта, Кайл се яви в кабинета на Дъг Пекам. Съдружникът стоеше до бюрото си, на което както винаги цареше пълен хаос.

— Как мина? — попита той, без да вдига очи.

— Като всяко погребение — отвърна Кайл и му подаде лист хартия. — Пресметнах часовете ти по случая „Онтарио Банк“.

Дъг взе документа, прегледа го и се намръщи.

— Само трийсет часа?

— Максимум.

— Доста си ме подценил. Удвои ги.

Кайл сви рамене. Както кажеш, Дъг. Ти си съдружникът. Щом клиентът бе готов да плати 24 000 долара за несвършена работа, със сигурност можеше да си позволи още толкова отгоре.

— В девет часа трябва да се явим на изслушване във федералния съд. Ще тръгнем в осем и половина. Завърши справката, която съм ти възложил, и ме вземи в осем.

Идеята, че един младши адвокат изобщо ще се доближи до съдебната зала през първата си година във фирмата, беше немислима. Ето защо мрачното настроение на Кайл внезапно се подобри. Доколкото знаеше, до момента никой от дванайсетте му колеги не бе присъствал на истинско съдебно заседание. Той се втурна към стаята си и зачете получените имейли. Тейбър се появи с двойно кафе в ръка и измъчен вид. Постепенно бе успял да се съвземе след провала на изпита. Въпреки че първоначално изглеждаше доста отчаян, неговата самоувереност се завръщаше.

— Съжалявам за приятеля ти — каза той и остави палтото и куфарчето си.

— Благодаря — отговори Кайл.

Тейбър продължаваше да стои пред него и да отпива от кафето си. Изглежда, бе в настроение за приказки.

— Познаваш ли Х. У. Пруит, съдружник от „Съдебни процеси“? Работи два етажа по-нагоре.

— Не — отвърна Кайл, без да проявява особен интерес.

— На около петдесет години, от Тексас. Наричат го Харви Уейн зад гърба му. Схващаш ли? Харви Уейн от Тексас!

— Да.

— Викат му още Кльощавия Тексас, защото тежи около сто и осемдесет килограма. Много е гаден. Учил в държавен колеж и в „Ей енд Ем“, след което записал право в Тексаския университет. Мрази всички от Харвард. От известно време ме тормози. Преди два дни ми възложи проект, с който би се справила и най-обикновена секретарка. Във вторник вечерта прекарах цели шест часа в подреждане на папки с доказателствен материал по едно голямо дело. Подредих старателно всичко, както Харви Уейн ми нареди — над десет папки, всяка по няколкостотин страници. Цял тон хартия. Вчера в девет сутринта ги закарах с количка до заседателната зала, където се бяха събрали стотина адвокати. И знаеш ли какво направи Харви Уейн?