Джон Гришам - Изнудването

Само ако баща му можеше да го види отнякъде!

В 11:40 ч. телефонът му звънна.

— Излизаме от съдебната зала. Къде се изгуби? — попита Бард.

— Не намерих място за паркиране.

— Къде си сега?

— На две преки от залата.

— Ще те чакаме там, където ни остави.

— Добре.

Минути по-късно Кайл отби с лекота към тротоара и двамата адвокати се качиха на задната седалка. Той подкара ягуара и попита:

— Накъде?

— Към офиса — отвърна троснато Пекам.

Последва мълчание. Кайл очакваше да го разпитат какво е правил през последните часове. Къде беше, Кайл? Защо пропусна изслушването, Кайл? Но те не казаха нищо. С огорчение осъзна, че не е липсвал на никого. За да наруши тишината, той подметна:

— Е, как мина изслушването?

— Изобщо не мина — отвърна Пекам.

— Кое изслушване? — добави Бард.

— Какво правихте досега? — поинтересува се Кайл.

— Чакахме негова светост Тиодор Хенеси да се отърве от махмурлука и да ни удостои с присъствието си — обясни Бард.

— Отложиха заседанието с две седмици — допълни Пекам.

Когато слязоха от асансьора на трийсет и втория етаж, Кайл получи есемес от Тейбър, който гласеше: „Ела бързо в стаята ни. Имаме проблем.“

Тейбър го пресрещна още на стълбите.

— Е, как мина в съда?

— Страхотно. Обичам професията си. Какво е станало?

Отдалечиха се бързо по коридора и подминаха секретарката Сандра.

— Нещо се случи с Дейл — прошепна Тейбър. — Мисля, че колабира.

— Къде е тя?

— Скрих тялото.

Дейл лежеше неподвижно върху спален чувал, отчасти скрита под бюрото на Тейбър. Очите й бяха отворени. Изглеждаше в съзнание, но цялата бе пребледняла.

— Не е спала от вторник сутринта. Това прави около петдесет и пет часа. Направо си е нов рекорд.

Кайл коленичи до нея, хвана я нежно за китката и промълви:

— Добре ли си?

Тя кимна, но не успя да го убеди.

Застанал на вратата, Тейбър се оглеждаше припряно наоколо.

— Дейл не иска другите да научат. Предложих й да повикам медицинската сестра, но тя отказа. Какво ще правим, Кайл?

— Не казвайте на никого — помоли ги Дейл с тих, пресипнал глас. — Просто припаднах. Вече съм добре.

— Пулсът ти е нормален — отбеляза Кайл. — Можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че да.

— Тогава тримата ще се измъкнем от сградата за кратък обяд — предложи той. — Ще те закарам вкъщи, за да си легнеш. Тейбър, повикай кола.

Двамата й помогнаха да стане. Дейл се изправи, пое си дълбоко въздух и каза:

— Мога да вървя сама.

— Ще бъдем плътно до теб — увери я Кайл.

На излизане от сградата те привлякоха няколко любопитни погледа. Бледата млада правистка, хванала под ръка двама свои колеги, представляваше странна гледка, но на никого не му пукаше. Тейбър я качи в колата и се върна в стаята, за да заличи всякакви следи.

Кайл почти я пренесе на ръце до апартамента й на третия етаж, след което й помогна да се съблече и я сложи да си легне. Целуна я по челото, изгаси осветлението и затвори вратата. Дейл не помръдна с часове.

Кайл се върна в хола, където свали палтото, вратовръзката и обувките си. На малката кухненска маса остави своя лаптоп, фирмения телефон и материалите по една справка, която бе отлагал дълго време. Щом седна, клепачите му натежаха и той се излегна на канапето, за да подремне. Тейбър го събуди час по-късно по телефона. Кайл го увери, че Дейл се чувства добре и спи непробудно.

— В четири часа следобед ще излезе важно съобщение — каза Тейбър. — Големи новини относно отделянето. Следи имейлите си.

Точно в 16 ч. от „Скъли и Пършинг“ изпратиха имейл до всички служители, в който се съобщаваше за напускането на шест съдружници и трийсет и един адвокати от отдел „Съдебни процеси“. Към писмото бе приложен списък с имената. Промяната влизаше в сила от пет часа същия ден. Бюлетинът продължаваше със стандартните хвалебствени слова за фирмата и с уверението, че отцепниците няма да повлияят върху стабилността на компанията, чиято основна цел е да предоставя професионални услуги на множеството си ценни клиенти.

Кайл надникна в спалнята. Дейл дишаше нормално и дори не бе помръднала.

Той приглуши осветлението в хола и легна на канапето. Забрави за справката и часовете, които трябваше да заработи. Можеше да открадне няколко мига и да прати фирмата по дяволите. Колко често му се удаваше възможност да си почине в четвъртък следобед? Струваше му се, че от погребението е минал цял месец. Питсбърг сякаш се намираше в друга галактика. Бакстър си бе отишъл, но Кайл никога нямаше да го забрави. В този момент се нуждаеше от Джоуи, но той също бе изчезнал.