Джон Гришам - Изнудването

Бени Райт не изглеждаше въоръжен. Здрависа се припряно с Кайл и се представи:

— Инспектор Райт, полицейско управление Питсбърг.

За мен е истинско удоволствие, помисли си Кайл, но не го изрече на глас. Какво правя тук?

Райт наближаваше петдесетте. Беше нисък, атлетичен и плешив, с няколко кичура черна коса, пригладена над ушите. Очите му също бяха черни и отчасти закрити от малки очила за четене, спуснати до средата на тесния му нос. Той затвори вратата след Кайл и го покани да седне.

— Какво сте намислили? — попита Кайл, без да помръдне.

Райт мина покрай леглото и застана пред поредната сгъваема маса. От двете й страни бе разположен по един евтин метален стол.

— Нека поговорим — предложи любезно той.

Кайл осъзна, че мъжът има лек акцент. Английският очевидно не му беше майчин език, но не ставаше ясно къде е роден. И все пак изглеждаше странно. Човек на име Бени Райт от Питсбърг не би трябвало да говори с чуждестранен акцент.

На стойка в ъгъла на стаята бе закрепена малка видеокамера. Кабелите й водеха към масата до един лаптоп с 12-инчов монитор.

— Заповядайте — каза Райт и посочи единия стол, после се настани на другия.

— Искам да запишете всичко — заяви Кайл.

Райт погледна през рамо камерата и отвърна:

— Няма проблем.

Кайл се отправи бавно към празния стол и седна. Райт нави ръкавите на бялата си риза. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен.

Лаптопът се намираше от дясната страна на Кайл. Мониторът не светеше. Вляво имаше дебела затворена папка. В средата на масата се виждаха празен бележник и черна химикалка.

— Включете камерата — каза Кайл.

Райт натисна един клавиш на лаптопа и на екрана се появи образът на Кайл. Лицето му излъчваше единствено страх.

Райт прелисти набързо папката и извади необходимите документи, сякаш младият Кайл подаваше молба за издаване на студентска кредитна карта. Постави листовете в средата на масата и заяви:

— Първо трябва да ви прочета правата.

— Не — отвърна тихо Кайл. — Първо ще видя значката ви и документ за самоличност.

Думите ядосаха инспектора, но не за дълго. Райт извади безмълвно кафяв калъф от задния си джоб, разтвори го и каза:

— Имам я цели двайсет и две години.

Кайл разгледа бронзовата значка. Наистина изглеждаше стара. Върху нея пишеше: „Бенджамин Дж. Райт, полицейско управление Питсбърг, служебен номер 6658“.

— А шофьорската ви книжка?

Райт взе калъфа. Отвори друго отделение, намери книжката си между останалите карти и я подаде на Кайл.

— Сега доволен ли сте? — изсъска той.

Кайл му я върна и попита:

— Защо ФБР се меси в случая?

— Може ли да приключим с „Миранда“? — отговори Райт и отдели няколко документа.

— Разбира се. Знам си правата.

— Сигурен съм, че е така. Вие сте блестящ студент по право в един от най-престижните американски университети. Изключително интелигентен млад мъж. — Кайл четеше, Райт говореше. — Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, държавата ще ви осигури такъв. Някакви въпроси?

— Не.

Кайл се подписа върху два формуляра и ги плъзна към Райт.

— Защо се меси ФБР? — повтори той.

— Повярвайте ми, Кайл. ФБР е най-малкият ви проблем. — Ръцете на Райт бяха космати и неподвижни. Беше сключил пръсти върху бележника. Говореше бавно и авторитетно. Нямаше съмнение, че той е доминиращата фигура. — Ето какво предлагам, Кайл. Необходимо е да обсъдим доста неща, а не разполагаме с много време. Играли ли сте американски футбол?

— Да.

— Нека приемем, че масата е футболно игрище. Сравнението не е особено оригинално, но ще свърши работа. В момента сте на голлинията. — С лявата си ръка Райт прокара въображаема черта пред лаптопа. — Трябва да изминете сто ярда, за да отбележите попадение, да победите и да излезете невредим оттук. — С дясната ръка инспекторът очерта другата голлиния, точно до дебелата папка. Между двете имаше около метър разстояние. — Сто ярда, Кайл. А сега слушайте.

— Добре.

Райт отново събра ръце и потупа бележника.

— Някъде тук, на петдесетия ярд, ще ви покажа видеозаписа, източника на конфликта. Няма да ви хареса, Кайл. Ще ви се завие свят. Ще ви се догади. Стомахът ви ще се свие. Ако обаче се споразумеем, ще продължите своя малък поход към голлинията. А когато стигнете там, ще почувствате огромно облекчение. Отново ще се превърнете в златно момче, в привлекателен млад мъж със страхотно бъдеще и неопетнено минало. Доверете ми се, Кайл. Позволете ми да бъда шефът, наставникът, човекът, който диктува играта. Заедно ще стигнем до обетованата земя. — Той почука с дясната ръка по голлинията.