Джон Гришам - Изнудването

След месец започна да го обзема безпокойство. Не му се искаше да напуска Хоуп Вилидж, но знаеше, че моментът наближава. Мани му помогна да се подготви за завръщането си. Бакстър беше твърде умен и способен, за да прекара остатъка от живота си в приют за бездомни.

— Бог има други планове за теб — каза Мани. — Просто повярвай, и Той ще ти ги разкрие.

Когато стана ясно, че ще приключат навреме работа в петък, Тим Рейнълдс се уговори с колеги да обиколят баровете. Беше истинско чудо, че няма да работят в събота. Никой от адвокатите в „Скъли и Пършинг“ нямаше да се появи в офиса на следващия ден, тъй като тогава щеше да се проведе годишният семеен пикник в Сентръл Парк. Ето защо адвокатите посветиха петъчната вечер на сериозен запой.

Кайл и Дейл отказаха да се присъединят. Около седем вечерта, останали сами в стаята, те довършваха последните детайли от безкрайната работна седмица. Изведнъж Дейл се показа иззад преградата, която разделяше бюрата им, и попита:

— Искаш ли да вечеряме заедно?

— Страхотна идея — отвърна Кайл без колебание. — Някое конкретно място?

— В моя апартамент. Може да се отпуснем, да си поговорим или нещо от сорта. Обичаш ли китайско?

— Много.

Думите „нещо от сорта“ отекнаха в уморения му мозък. Дейл беше на трийсет, необвързана, привлекателна и очевидно харесваше мъже. Красива самотна дама в големия град. Вероятно от време на време мислеше за секс. Кайл бе започнал да се притеснява от факта колко рядко се сеща за това.

Да не би да го сваляше? Самата мисъл звучеше абсурдно. Дейл се държеше толкова дистанцирано, че Кайл не можеше да си представи как изобщо би проявила интерес към някого.

— Защо не купиш малко китайска храна и не дойдеш у нас? — предложи тя.

— Чудесно.

Дейл живееше сама в Гринич Вилидж, на четвъртия етаж в сграда без асансьор. Двамата обсъдиха няколко китайски ресторанта в квартала и си тръгнаха заедно от офиса. Час по-късно Кайл изкачи стълбите до жилището й с кутии ориз, пилешко и скариди и почука на вратата. Дейл му отвори с усмивка и го покани вътре. Апартаментът се състоеше от хол с кухненски бокс и спалня. Беше малък, но обзаведен в модерен минималистичен стил — с кожени мебели и черно-бели снимки по стените. Дейл също изглеждаше ослепително в оскъдното си облекло. Бяла къса пола разкриваше стройните й крака, които Кайл и останалите лешояди в офиса жадно оглеждаха. Отворените й обувки бяха червени на цвят, с нисък ток и очевидно доста скъпи. Кайл ги погледна и каза:

— „Джими Чу“?

— „Прада“.

Дейл носеше тесен черен пуловер без сутиен отдолу. За пръв път от много време Кайл усети сексуална възбуда.

— Хубаво място — отбеляза той и разгледа една от снимките.

— Струва четири хиляди на месец. Не е за вярване, нали?

Тя отвори малкия хладилник и извади бутилка шардоне.

— Напротив. Все пак сме в Ню Йорк. Никой не ни е карал да идваме тук.

Дейл му показа бутилката.

— Съжалявам, но нямам сода. Само вино и вода.

— Сипи ми малко вино — каза той след леко колебание.

В същия миг реши да не се измъчва от мисълта дали е редно да изпие едно питие след пет години и половина въздържание. Никога не се бе подлагал на лечение, нито бе лежал в токсикология. Не се смяташе за алкохолик. Беше спрял да пие само защото бе прекалил няколко пъти, а сега просто искаше да се наслади на една чаша вино.

Двамата вечеряха на малка квадратна маса. Коленете им почти се докосваха. Дори в домашна обстановка математичката Дейл се отпускаше трудно. Кайл не можеше да си я представи пред група от петдесет студенти. А още по-малко пред съдебни заседатели.

— Нека отсега се разберем да не говорим за работа — заяви той, поемайки инициативата. Отпиваше четвърта си глътка вино.

— Съгласна съм, но първо трябва да ти разкажа последните клюки.

— Давай.

— Чу ли за отцепването?

— Не.

— Носи се слух, че Тоби Роланд и още четирима съдружници от „Съдебни процеси“ ще се отделят от компанията, за да основат собствена фирма. Смятат да вербуват поне двайсет адвокати.

— Защо?

— Недоволни са от разпределението на парите. Обичайните неща.

Адвокатските фирми са известни със своите сливания, отделяния и кадрови промени. Фактът, че няколко недоволни съдружници искат самостоятелност, не беше изненадващ.

— Това значи ли, че ще ни възложат повече работа? — попита той.

— Надявам се.

— Познаваш ли Тоби?

— Да. Дано слуховете са верни.

— Кой е най-големият гадняр, с когото си говорила до момента?