Джон Гришам - Изнудването

— Снощи спах в библиотеката — заяви той веднага щом видя Кайл.

— Добро утро, Тейбър.

— Мокетът в главната библиотека е по-тънък от този в библиотеката на двайсет и третия етаж. Знаеше ли това, Кайл? Предпочитам да спя в по-малката, но там е по-шумно. Ти коя предпочиташ?

— Всички сме на ръба на силите си, Тейбър.

— Така е.

— Тим е прекарал миналата нощ в спален чувал.

— Защо? Да не е свалил доктор Дейл?

— Не знам. Събудих го преди час.

— Значи си спал у вас?

— О, да.

— Налага се да приключа два много спешни проекта до обяд. Не мога да си позволя този лукс.

— Ти си велик, Тейбър. Давай, супермен!

Тейбър изчезна, без да му отвърне.

Както винаги Дейл Армстронг пристигна точно в седем. Макар и малко сънена, тя изглеждаше ослепително. Очевидно харчеше огромната си заплата за дизайнерски дрехи. Кайл, Тим и Тейбър с нетърпение очакваха поредното й модно завоевание.

— Много си красива днес — каза Кайл и се усмихна.

— Благодаря.

— „Прада“?

— „Долче и Габана“.

— Страхотни обувки. „Маноло Бланик“?

— „Джими Чу“.

— Пет стотака?

— Не питай.

Възхитен от безупречната й външност, Кайл постепенно научи големите имена в женската мода. Това бе една от малкото му общи теми с Дейл. След шест седмици в офиса все още не знаеше почти нищо за нея. Ако изобщо бе в настроение за разговор, Дейл обсъждаше работата или жалкото ежедневие на младши адвокатите. Не ставаше ясно дали си има приятел. На два пъти се съгласи да излезе с колеги, но в повечето случаи отказваше. Всички новаци се оплакваха от убийственото напрежение, но Дейл Армстронг като че ли страдаше най-много.

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита я Кайл.

— Още не съм закусвала — отвърна хладно тя и се скри между стените, ограждащи малкото й бюро.

Денят в приюта започваше в шест часа всяка сутрин. Повечето бездомници се събуждаха и започваха приготовленията си. Правилникът им забраняваше да остават след осем. Много от тях работеха, а останалите трябваше да обикалят града в търсене на препитание. Мани и неговите помощници успяваха бързо да намерят работа на своите „приятели“, макар тя често да беше почасова и зле платена.

Закуската се сервираше в залата на горния етаж, където доброволците приготвяха яйца, препечени филийки и овесена каша в малката кухня. Винаги поднасяха храната с усмивка и сърдечен поздрав, а щом всички седнеха по местата си, следваше кратка благодарствена молитва. Мани обичаше да си поспива и отстъпваше сутрешната смяна на останалите служители. През миналия месец работата в кухнята бе организирана от Бакстър Тейт — жизнерадостен младеж, който доскоро не знаеше дори как да включи котлона. Сега Бакстър приготвяше десетки порции бъркани яйца, печеше филийки и вареше овесена каша. Освен това набавяше продуктите, миеше чинии и често казваше сутрешната молитва. Поощряваше другите доброволци, отнасяше се любезно към всички и знаеше имената на повечето бездомници, за които се грижеше най-безкористно. След закуска той ги натоварваше в трите стари вана на църквата, сядаше сам зад волана на единия и ги закарваше до работните им места в Рино. Прибираше ги обратно в късния следобед.

„Анонимните алкохолици“ се срещаха три пъти седмично в Хоуп Вилидж — понеделник и четвъртък вечер и сряда на обяд. Бакстър никога не пропускаше събиранията. Членовете на групата го посрещнаха сърдечно, а той мълчаливо се чудеше на разнородния им произход. Сред тях имаше хора от всякаква раса, възраст, пол и произход. Очевидно алкохолизмът си проправяше път през всички прослойки на обществото. Присъстваха възрастни, самоуверени алкохолици, които се хвалеха, че са трезвени от години. Имаше и нови членове като самия Бакстър, които признаваха, че все още се страхуват. По-старите обикновено ги утешаваха. Бакстър бе пропилял живота си, но греховете му изглеждаха нищожни в сравнение с тези на някои от присъстващите. Техните истории бяха ужасяващи, особено на бившите затворници.

По време на третата среща, докато Мани го наблюдаваше от задните редове, Бакстър се изправи пред групата, прочисти гърлото си и заяви:

— Аз съм Бакстър Тейт, алкохолик от Питсбърг.

След като изрече тези думи, той избърса сълзите си и изчака аплодисментите да утихнат.

Следвайки дванайсетте стъпки на възстановяването, Бакстър направи списък с всички хора, които бе наранил, и се подготви да им поиска прошка. Списъкът не беше дълъг и се отнасяше предимно до членове на неговото семейство. Но Бакстър не желаеше да се върне в Питсбърг. Беше разговарял с чичо Уоли. Роднините му знаеха, че е трезвен, и другото не бе от значение.