Джон Гришам - Изнудването

Какво би казал д-р Бун в този момент? Не бяха минали и шест часа от завръщането му, а Бакстър вече се намираше в близкия бар. Спокойно, д-р Бун. Пия само вода. Ако устоя сега, в бъдеще няма да имам проблеми. Той отпиваше от водата и от време на време поглеждаше към бутилките с алкохол. Защо ги правеха в толкова различни форми и размери? И защо имаше толкова видове алкохол? Цял ред бе запълнен от бутилки водка с различен вкус. Ароматни питиета, които преди бе поглъщал в огромни количества.

Слава богу, тези дни оставаха в миналото.

В далечината се чу дрънчене и силен звън. Някакъв късметлия бе ударил джакпота на ротативките и шумът напомни на всички колко лесно могат да спечелят. Барманът напълни една чаша с бира и я сложи пред Бакстър.

— За сметка на заведението — заяви той. — Супер джакпот!

Безплатни питиета за всички на бара. Но там седеше само Бакстър. Той понечи да върне бирата с обяснението, че е отказал алкохола, но барманът се бе отдалечил. Освен това щеше да прозвучи глупаво. Колко бивши алкохолици се размотават в бара на някакво казино посред бял ден?

Чашата изглеждаше запотена, а бирата — леденостудена. Цветът й беше кехлибарен и Бакстър погледна към машината, от която я сипваха. „Невада Пейл Ейл“. Никога не бе опитвал тази марка. Устата му беше пресъхнала и той отпи още вода. В продължение на сто и пет дни д-р Бун и другите специалисти в клиника „Уошу“ му повтаряха, че едно питие е достатъчно, за да се върне към алкохола. Бакстър бе наблюдавал как други пациенти, така наречените гости, се борят със зависимостите си и разказват личните си истории. Никога не се подлъгвай, предупреждаваха те. Не можеш да понесеш нито една чаша. Нужно е абсолютно въздържание.

Може би.

По стените на чашата избиха капчици вода, които се стекоха надолу към салфетката.

Бакстър беше на двайсет и пет. През целия си престой в клиниката не бе вярвал истински, че ще прекара остатъка от живота си без алкохол. Надяваше се, че все някак ще успее да събере достатъчно воля, за да изпие една-две чаши и да спре, преди ситуацията да излезе извън контрол. Той знаеше, че ще пробва отново. Защо да не започне още сега? Последния път се бе измъчвал цели четиринайсет дни, преди да се пречупи. В продължение на две седмици бе залъгвал себе си и околните, че се наслаждава на живота като трезвеник, но постоянно жадуваше за едно питие. Защо трябваше пак да се подлага на подобно мъчение?

Бирата се стопляше.

Той чу гласовете на своите терапевти. Спомни си за сълзите и признанията на другите гости. Чу как самият изрича думите: „Аз съм алкохолик, слаб и зависим, и се нуждая от помощта на по-висша сила.“

Другите жалки пациенти в „Уошу“ наистина проявяваха слабост. Но не и Бакстър. Той можеше да се справи с няколко питиета, тъй като беше по-силен от тях. Помисли си, че в никакъв случай не би се поддал отново на красотата и ужаса на кокаина. Нямаше да близне твърд алкохол. Щеше да си позволи само бира или най-много вино. Нищо по-сериозно.

Въпреки това не смееше да посегне към чашата. Тя се намираше на двайсет сантиметра от него, само на една ръка разстояние. Дебнеше като гърмяща змия, готова да нанесе смъртоносния удар. Но изкушението беше сладко и примамливо. Бакстър се разкъсваше между доброто и злото.

Трябва да се сприятелиш с нови хора, бе повтарял многократно д-р Бун. Само така ще забравиш за старите демони. Намери нови места, нови приятели и нови предизвикателства. Заживей на друго място.

Какво ще кажеш сега, д-р Бун? Седя си в бара на едно западнало казино в Рино. Никога не съм бил тук преди, нали? Ха-ха.

И двете му ръце бяха свободни. Бакстър забеляза, че дясната му леко трепери. Дишаше тежко и учестено.

— Добре ли си, приятел? — попита го барманът, като мина покрай него.

Да. Не. Бакстър кимна, но не продума. Очите му оставаха приковани в чашата. Къде се намираше? Какво правеше? Шест часа след излизане от клиниката седеше в някакъв бар и се чудеше дали да не обърне едно питие. Пълен нещастник. Достатъчно беше, че е дошъл на такова място.

Той бавно придърпа чашата, но я остави на петнайсет сантиметра от себе си. Вече усещаше аромата на ечемик и хмел. Бирата все още беше студена.

Битката между доброто и злото продължаваше. Да остане ли, или да побегне навън? Бакстър почти успя да се откъсне от бара и да хукне към изхода, проправяйки си път между ротативките. Почти. Странно, но Кийф му помогна да разреши дилемата. Кийф беше най-добрият му приятел в „Уошу“. Произхождаше от богато семейство, което плащаше разноските по третото му лечение. Първите два опита се оказаха неуспешни, тъй като Кийф бе решил, че малко трева няма да му навреди.