Джон Гришам - Изнудването

Всеки има тайни, бе казал Бени. Как ли го бе постигнал? Навярно бе изпратил анонимна пратка до „Човешки ресурси“. Писмени показания, полицейски протоколи, провинения. Горкият Мийд. Десет години след инцидента той бе работил като луд за 400 000 долара годишно, а ето че всичко бе свършило след кратка среща при затворени врати.

Бронсън не спираше да говори. Обясни, че ще играе ролята на посредник между големите шефове и новаците. Седем адвокати бяха негови преки подчинени, а той самият отговаряше пред мистър Роланд и останалите съдружници в „Съдебни процеси“. Бронсън щеше да организира работата, да контролира проучванията и да поддържа контакт със съдружниците. Всичко трябваше да минава през бюрото му.

Бързината беше от огромно значение. Ако изтечеше информация, холандската фирма и нейните адвокати можеха да предизвикат истинска катастрофа. Доставките на нефт в страната зависеха от изхода на делото. Едва ли не цялата западна цивилизация бе изложена на опасност.

Адвокатите веднага се отправиха към библиотеката.

След поредица от напрегнати телефонни разговори д-р Бун и чичо Уоли най-накрая постигнаха споразумение. Имаше едно-единствено условие. Бакстър можеше да си тръгне по-рано, но преди завръщането в реалния свят трябваше да прекара три нощи в една къща в Рино. Сто и пет дни след като бе приет мъртвопиян с 2,8 промила алкохол и стабилно количество кокаин в кръвта, Бакстър напусна сигурността на клиника „Уошу“. Изглеждаше добре и с пет килограма по-слаб. Бе успял да откаже не само алкохола и наркотиците, но и цигарите. В отлична физическа форма и с приятен слънчев загар, Бакстър твърдо вярваше, че се е преборил с демоните си и ще заживее като нормален човек. Разговорите с д-р Бун и другите терапевти го бяха подготвили за предстоящата битка. Той призна греховете си и се остави в ръцете на по-висша сила. На 25 години Бакстър започваше нов живот. Изпитваше гордост, тревога и страх. Колкото повече се отдалечаваше от клиниката, толкова по-неспокоен се чувстваше. Самоувереността му постепенно изчезваше.

До този момент се бе провалял безброй пъти. В семейството му съществуваше такава традиция. Наистина ли бе наследил склонността си към провал?

Един от санитарите в клиниката го закара до Рино. Пътуваха два часа, без да си говорят много. На влизане в града подминаха цветен билборд, който рекламираше вносна бира в охладена зелена бутилка. Красивата млада жена на снимката можеше да съблазни всеки мъж. Паника обзе Бакстър. На челото му изби пот. Прииска му се да се върне в клиниката, където нямаше алкохол и други изкушения. Но той не каза нищо.

Хоуп Вилидж се намираше в западнал район на Рино с изоставени сгради, евтини казина и барове. Мястото се управляваше от пастор Мани — основател на Хоуп Вилидж. Той чакаше пред входа на църквата, когато Бакстър слезе от колата и стъпи на горещия тротоар. Ръкува се енергично с него.

— Мистър Тейт, може ли да ви наричам Бакстър?

Излишен въпрос. Естествено, че предпочиташе да му викат Бакстър.

— Разбира се — отвърна той и потръпна от грубия физически контакт.

— Аз съм пастор Мани — каза мъжът и прегърна Бакстър. — Добре дошъл в Хоуп Вилидж.

Пасторът беше латиноамериканец на около петдесет години, с тъмна кожа и посивяла коса, вързана на дълга опашка. Имаше топли очи, чаровна усмивка и два белега — един малък до лявата ноздра и друг по-голям на дясната буза. На лицето му се открояваше старателно поддържана бяла брадичка.

— Поредният пациент от „Уошу“ — заяви той с плътен, мелодичен глас. — Как е добрият стар доктор Бун?

— Добре — отвърна Бакстър. Носът на пастор Мани се намираше на около десет сантиметра от неговия. Очевидно близкият контакт не притесняваше пастора, но Бакстър се почувства неудобно. — Праща ти поздрави.

— Прекрасен човек. Ела, ще те разведа наоколо. Доколкото разбрах, ще останеш само три нощи.

— Точно така.

Двамата закрачиха бавно напред. Мани не свали ръка от рамото на Бакстър. Беше огромен мъж с дочени панталони и бяла ленена риза, разкопчана отгоре. Дългата опашка се люлееше на гърба му. Носеше сандали на бос крак.

Някога църквата бе принадлежала на влиятелно паство, което впоследствие се бе преместило в предградията. Докато обикаляха с пастора, Бакстър научи цялата история на мястото. Мани Лусера открил Господ, докато излежавал втората си присъда в затвора. Бил извършил въоръжен грабеж, за да си набави наркотици. След освобождаването му Светият Дух го отвел в Рино, където Мани решил да стане пастор. Това се случило преди седемнайсет години. Църквата се бе разраснала и сега в подземието й се помещаваше приют за бездомни. Състоеше се от кухня, която предлагаше топла храна на всички, общински център за бедните хлапета от квартала и приют за жени и деца, станали жертви на домашно насилие. В момента се правеха планове за построяване на сиропиталище. Църквата бе купила и ремонтирала съседните сгради. Комплексът гъмжеше от хора — служители, доброволци и бездомници, които почти боготворяха пастор Мани.