Джон Гришам - Изнудването

Кайл стигна до вратата, когато Пекам го попита:

— Кое според теб е най-подходящото място за делото на „Баркс“?

— Небраска, окръг Филмор — заяви енергично Кайл.

Двама от адвокатите избухнаха в смях, а останалите също се подсмихнаха. Един от тях каза:

— Небраска? Никой не гледа дела там.

— Благодаря ти, Кайл — каза покровителствено Пекам. — Добра работа.

С други думи: ако обичаш, се разкарай.

При двеста хиляди долара на година плюс бонуси Кайл определено можеше да се сблъска с някои унижения. Все пак ти плащат за това, повтаряше си той, докато бавно изкачваше стълбите. Приеми го с достойнство. Не се отчайвай. Случва се на всеки.

Той се върна в затвора и дори успя да се усмихне. Когато Дейл го попита как е минало, Кайл отвърна, че му е трудно да прецени. В далечния край на помещението двама младши адвокати бяха потънали в папки с ипотечни документи. Кайл им кимна и седна близо до Дейл. Извади химикалка, бележник и фирмения телефон. После отвори една кутия, измъкна поредната папка и отново се потопи в света на „Пласид“. Навлизаше в позната територия и го обзе странно чувство на сигурност. Тук не го очакваха обиди или унижения. Преглеждането на документи със сигурност беше скучно занимание, но определено криеше по-малко рискове от кариерата на адвокат, пледиращ в съда.

На тръгване от офиса в петък късно следобед Кайл си помисли, че първата му седмица във фирмата е преминала успешно въпреки неприятните емоции. Беше изработил трийсет часа по случая „Пласид“ и двайсет и шест по делото „Баркс Биомед“. Макар ценното му време да не означаваше нищо за клиентите, от „Скъли и Пършинг“ не му плащаха да се тревожи за това. Той имаше една-единствена задача — да трупа хонорари за фирмата. Ако поддържаше същото темпо и работеше само по петдесет часа седмично, щеше да събере две хиляди и петстотин часа на година — високо постижение за един новак, което определено би направило впечатление на шефовете.

През миналата седмица натегачът Тейбър бе отчел петдесет часа, Дейл — четирийсет и четири, а Тим Рейнълдс — час по-малко от нея.

Беше удивително, че само след пет дни във фирмата всички следяха толкова старателно часовника.

Кайл се прибра пеш, обу джинси, пъхна двата телефона в джобовете и пое към бейзболния стадион. „Ню Йорк Метс“ посрещаха на свой терен „Пайрътс“, които и този сезон играеха отчайващо. До края на първенството оставаха седемнайсет мача. „Метс“ водеха в класирането с два мача повече от „Филаделфия Филис“ и се подготвяха за поредната съкрушителна победа.

Кайл бе купил два билета от посредник, препоръчан му от колега във фирмата. Докато вървеше към „Шей Стейдиъм“, той забеляза своите преследвачи.

Мястото му се намираше на петнайсетия ред в сектора зад трета база. Нощта беше топла. „Метс“ играха първи. Стадионът гъмжеше от фенове. Кайл пристигна навреме и се настани точно за началото на мача. От дясната му страна седеше малко момче с бейзболна ръкавица и сладолед в ръка. От лявата се намираше истински фен на „Метс“ с шапка и тениска на отбора, синьо-оранжеви ленти на китките и смешни очила. Зад тях се криеше Джоуи Бернардо, който живееше в Питсбърг, откакто се помнеше, и мразеше „Метс“ почти толкова, колкото „Филаделфия Филис“.

— Прави се, че не ме забелязваш — каза Кайл, докато гледаше към игрището.

— Не се притеснявай. В момента те ненавиждам. Мразя те дори повече от „Метс“.

— Благодаря. Готини очила.

— Не може ли да ги сваля? Нищо не виждам.

— Не.

Двамата разговаряха тихо, без да мърдат устни. Стадионът изригваше при всяко хвърляне на топката, така че не съществуваше риск някой да ги чуе.

Джоуи отпи от бирата си.

— Наистина ли те следят?

— О, да. Всеки ден. Навсякъде.

— Знаят ли, че знаеш?

— Не мисля.

— Но защо го правят?

— Обичайна шпионска тактика.

— Разбира се.

— Информацията е от огромно значение. Колкото повече ме наблюдават и подслушват, толкова повече научават за мен. Щом разберат какво харесвам, къде пазарувам и с кого се срещам, ще могат да използват тези неща срещу мен. Хора като нас не обръщат внимание на подобни глупости, но за тези типове те са много важни.

Джоуи отпи още една глътка, докато осмисляше думите. Топката се удари в лявата стена на игрището, отборът отбеляза хоумрън и феновете скочиха на крака. Кайл и Джоуи реагираха като всички останали. След като обстановката се поуспокои, Кайл продължи: