Джон Гришам - Изнудването

Бени щеше да загуби своя шпионин. А шпионинът щеше да излети от фирмата, без да загуби правото си на адвокатска практика. Интересен сценарий. Разбира се, при неговия късмет Бени вероятно щеше да го злепостави с друг запис, на който се виждаха двамата с Дейл. Кой знае какво би се случило тогава.

Кайл разсъждаваше върху тези неща срещу 300 долара на час. Дори не си помисли да спре часовника, тъй като не изпитваше угризения към „Пласид“.

Беше научил, че Дейл е получила докторска степен по математика на 25-годишна възраст, при това от Масачузетския технологичен институт. Преподавала няколко години, но работата й се сторила скучна и тя записала право в „Корнел“. Кайл недоумяваше защо е решила да смени класната стая със съдебната зала. В момента той определено предпочиташе да преподава геометрия на група измъчени студенти. Дейл беше на трийсет, неомъжена. Кайл тепърва започваше да разплита мистерията около сложния й характер.

Той стана да се поразтъпче. Главата му бе изпразнена от съдържание.

— Искаш ли кафе? — попита той Дейл.

— Не, благодаря — отвърна тя и дори се усмихна.

Две чаши кафе се оказаха недостатъчни да го освежат и в късния следобед Кайл започна да се страхува от трайно мозъчно увреждане.

За всеки случай с Дейл решиха да изчакат до седем вечерта, преди да напуснат офиса. Тръгнаха си заедно и слязоха безмълвно с асансьора. И двамата мислеха едно и също — как нарушават поредното неписано правило, приключвайки работа твърде рано. Скоро обаче забравиха за това и след няколко преки стигнаха до ирландската кръчма, където Тим Рейнълдс бе запазил едно сепаре и довършваше първата си бира. Компания му правеше Еверет — младши адвокат от Нюйоркския университет, който работеше в отдел „Недвижими имоти“. След като се присъединиха към тях, Кайл и Дейл извадиха фирмените си телефони. И четирите бяха сложени на масата и приличаха на огнестрелни оръжия.

Дейл си поръча мартини, а Кайл — сода. Когато сервитьорът се отдалечи, Тим попита:

— Не пиеш ли алкохол?

— Не. Наложи се да го откажа в колежа.

Кайл изрече стандартната фраза в подобни ситуации. Знаеше какви въпроси ще последват.

— Но защо?

— Пиех твърде много и трябваше да спра.

— На лечение ли се подложи? Посещавал ли си „Анонимните алкохолици“? — поинтересува се Еверет.

— Не. Говорих с терапевт и той ме увери, че нещата ще се влошат. Уплаших се и оттогава не съм близвал капка.

— Невероятно — каза Тим и пресуши халбата с бира.

— По принцип и аз не пия — намеси се Дейл. — Но след днешния ден смятам да се отрежа.

За човек, лишен от всякакво чувство за хумор, последното изказване прозвуча доста смешно. След като се посмяха, те обсъдиха първия си ден във фирмата. Тим бе изработил 8,6 часа, запознавайки се с историята на стар нюйоркски закон, който даваше основание за отмяна на колективни съдебни искове. Еверет бе прекарал девет часа в четене на договори за наем на недвижими имоти. Кайл и Дейл обаче спечелиха състезанието, когато разказаха за затвора и всичките трийсет и пет хиляди документа.

Сервитьорът им донесе напитките и те вдигнаха наздравица за „Пласид“ и хилядите просрочени ипотеки, които компанията бе предизвикала. После пиха за Тейбър, който възнамеряваше да остане на работното си място до полунощ. Накрая вдигнаха чаши за „Скъли и Пършинг“ и страхотните стартови заплати във фирмата. След като Дейл пресуши половината си питие, алкохолът замая изтощения й мозък и тя започна да се кикоти. Поръча си второ мартини, а Кайл се извини на останалите и тръгна към къщи.

В 17:30 ч. във вторник Кайл привършваше своя втори ден в затвора и мислено спекулираше с идеята да напусне. Беше готов да прати Бени по дяволите и да се изправи срещу Елейн в някоя съдебна зала в Питсбърг. Всичко му се струваше по-приемливо от настоящия тормоз.

Беше оцелял през дългия работен ден, като си бе повтарял непрекъснато: „Плащат ми по двеста хиляди годишно.“

Към 17:30 ч. обаче парите спряха да го интересуват. Фирменият му телефон иззвъня и той получи следния имейл от Дъг Пекам: „Нуждая се от помощта ти. Ела веднага в кабинета ми.“

Кайл мигновено забрави мисълта за напускане, скочи от мястото си и хукна към вратата. Профуча край Дейл и каза:

— Отивам при Дъг Пекам, съдружник в „Съдебни процеси“. Иска да му помогна за някакъв проект.

Може би думите прозвучаха жестоко и самодоволно, но на Кайл не му пукаше. Дейл го изгледа учудено и сърдито, но той я остави съвсем сама в затвора на „Пласид“. Изтича два етажа по-надолу и влезе задъхан в отворения кабинет на Пекам. Съдружникът стоеше прав до бюрото и говореше нервно по телефона. Даде знак на Кайл да седне на елегантния кожен стол срещу него.