Джон Гришам - Изнудването

Двамата мъже седнаха под едно дърво и пиха лимонада.

— Какви наркотици си употребявал? — попита Мани.

— Кокаин и алкохол, но, общо взето, не отказвах нищо — призна Бакстър.

След като в продължение на петнайсет седмици бе разкривал най-съкровените си тайни, той не се притесняваше да казва истината.

— Колко дълго?

— Започнах още на четиринайсет. С времето нещата се влошиха. Сега съм на двайсет и пет. Значи общо единайсет години.

— Откъде си?

— Роден съм в Питсбърг.

— В какво семейство?

— Заможно.

Мани умело предразполагаше събеседника си и само след петнайсет минути Бакстър почувства, че може да му каже всичко.

— За пръв път ли се лекуваш?

— Не, за втори.

— Двайсет години вземах какви ли не наркотици. Купувах, пласирах и произвеждах дрога. Четири пъти са ме нападали с нож, три пъти са ме прострелвали. Два пъти лежах в затвора за наркотици. Загубих първата съпруга и двете си деца заради дрогата и алкохола. Пропилях шанса да получа добро образование. Осем години от живота ми отидоха в затвора. Едва оцелях. От опит знам какво е да си пристрастен. Работя като сертифициран терапевт на хора с такива проблеми. Ти зависим ли си?

— Да.

— Бог да те благослови, братко. Вярваш ли в Господ?

— Вероятно. Майка ми ме водеше на църква всяка Коледа.

Мани се усмихна и бавно надигна тежкото си тяло.

— Ще ти покажа стаята. Не е като в „Риц“, но ще свърши работа.

Приютът за бездомни представляваше голямо помещение с временна преграда, разделяща жените от мъжете. Изглеждаше просторно, с дълги редици двуетажни легла.

— Повечето хора работят през деня. Не са безделници — обясни Мани. — Обикновено се връщат към шест вечерта. Ти ще спиш тук.

Близо до банята имаше две малки самостоятелни стаи с по-удобни легла и портативни вентилатори. Пастор Мани влезе в едната и заяви:

— Предназначена е за персонала. За да получиш самостоятелна стая, трябва да работиш. Ще се включиш в приготвянето на вечерята, а след като всички си легнат, ще ни помогнеш с охраната.

Мани изрече последното с такава непоколебимост, че всякакъв протест беше безсмислен.

Светът на Бакстър изведнъж се преобърна. Денят му бе започнал сред удобството на четиризвездна клиника, която той нямаше търпение да напусне. А ето че сега се намираше в задушното подземие на стара църква, където в продължение на три дни трябваше да живее с петдесет и двама от най-окаяните хора в Америка. На всичко отгоре очакваха от него да им готви и да ги надзирава.

Бакстър от династията Тейт в Питсбърг. Банкери със синя кръв, които обитаваха имения, предавани от едно злощастно поколение на друго. Горди и арогантни хора, които се бяха сродили с подобни кланове, в резултат на което наследниците им не се радваха на особено добри гени.

Защо бе паднал толкова ниско?

От юридическа гледна точка Бакстър беше свободен да си тръгне, когато поиска. Можеше да избяга от църквата и да хване такси, без да поглежда назад. Не съществуваше съдебна заповед, която да го задържи. Чичо Уоли щеше да се разочарова, но Бакстър нямаше за какво толкова да се притеснява.

— Добре ли си? — попита Мани.

— Не. — Стана му приятно, че може да бъде толкова откровен.

— Почини си. Изглеждаш блед.

Бакстър не успя да заспи заради жегата. След около час се измъкна от църквата и се озова в центъра на Рино. Обядва късно в крайпътен ресторант, където за пръв път от месеци яде бургер и пържени картофи. Имаше достатъчно пари, за да наеме хотелска стая за ден-два. Мисълта за това ставаше все по-натрапчива, докато обикаляше улиците. Подмина няколко казина. Никога не се бе увличал по хазарта, но знаеше, че всяко казино разполага с бар. Разбира се, подобни заведения бяха табу, но Бакстър потръпваше при мисълта за Хоуп Вилидж. Поне засега отказваше да се върне.

На една маса за блекджек той извади пет двайсетдоларови банкноти, получи в замяна няколко зелени чипа и заложи пет долара. До него се приближи застаряваща сервитьорка и го попита какво желае.

— Бутилка вода — отвърна непоколебимо Бакстър, доволен от твърдостта си.

Единственият друг играч на масата беше каубой с черна шапка, който бе оставил бутилка бира пред себе си. Бакстър отпиваше от водата и изиграваше своите ръце, като от време на време поглеждаше към бирата. Стори му се безобидна и примамлива.

Когато крупието събра чиповете му, Бакстър се отдалечи от масата и се разходи из казиното. Мястото изглеждаше ужасно. Малкото посетители изобщо нямаха работа там, тъй като залагаха пари, които не можеха да си позволят да загубят. Той подмина някакъв бар с огромни екрани, на които вървяха стари футболни мачове. На единия се излъчваха последните резултати от уикенда. Барът беше празен. Бакстър седна на висок стол и си поръча вода.