Джон Гришам - Изнудването

— И преди си го казвал, Бакстър — намеси се Уолтър. — Последния път остана трезвен само две седмици, нали?

— Повечето зависими трябва да се подложат на повече от едно лечение — продължи д-р Бун.

— Тогава беше различно — отвърна Бакстър. — Прекарах там само трийсет дни, а на тръгване знаех, че отново ще се пропия.

— Не можеш да останеш трезвен в Ел Ей — заяви Уолтър.

— Напротив. Мога навсякъде.

— Съмнявам се.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Трябва да заслужиш доверието ми.

Двамата замълчаха и погледнаха към д-р Бун. Настъпи време за обявяване на присъдата — последното решение на това безбожно скъпо лечебно заведение.

— Искам да чуя искреното ви мнение — каза Уолтър.

Доктор Бун кимна и заговори, без да сваля очи от Бакстър.

— Не си готов. Не си готов, защото не изпитваш гняв, Бакстър. Трябва да достигнеш момента, в който ще се ядосаш на своето предишно „аз“. Необходимо е да намразиш стария си живот и вредните си навици. Чак когато яростта обземе цялата ти същност, ще осъзнаеш, че не можеш да се върнеш към тях. Виждам го в очите ти. Още не вярваш достатъчно. Ще заминеш за Лос Анджелис и ще се събереш със същите хора. На някое парти ще изпиеш едно питие. Ще си кажеш, че можеш да се контролираш. Случвало се е и преди. Изпиваш няколко бири и скоро нещата излизат извън контрол. След алкохола неминуемо се връщаш и към кокаина. Ако имаш късмет, ще попаднеш пак тук и ще се опитаме да те излекуваме отново. Ако не, ще се пропиеш до смърт.

— Не съм съгласен — каза Бакстър.

— Говорих с другите терапевти. Те споделят моето мнение. Ако си тръгнеш сега, има голяма вероятност да загазиш.

— Едва ли.

— Колко дълго искате да го задържите? — попита Уолтър.

— Зависи от Бакстър. Още не сме постигнали желания резултат, защото той не изпитва ярост към предишния си живот. — Доктор Бун прикова очи в Бакстър. — Ти продължаваш да живееш с мечтата да пробиеш в Холивуд. Копнееш да станеш звезда, да излизаш с много момичета, да ходиш по партита и да се виждаш по кориците на списанията. Докато не се разделиш с тези представи, няма да останеш дълго трезвен.

— Ще ти намеря истинска работа — предложи Уолтър.

— Не искам истинска работа.

— Разбра ли какво имам предвид? — скастри го д-р Бун. — В момента си търсиш извинение да заминеш за Ел Ей и да продължиш по стария начин. Ти не си първата жертва на Холивуд, Бакстър. Виждал съм много като теб. Ако се върнеш там, ще отидеш на парти само след седмица.

— А ако го изпратим другаде? — намеси се Уолтър.

— Когато лечението приключи, ще ви препоръчаме няколко места, далеч от старите му приятели. Разбира се, алкохол се продава навсякъде, но Бакстър трябва да промени стария си начин на живот.

— Какво ще кажеш за Питсбърг? — попита Уолтър.

— Не, за бога! — отвърна Бакстър. — Цялото ми семейство е в Питсбърг. Виж само на какво приличат. Предпочитам да се пропия до смърт.

— Нека поработим още трийсет дни — предложи д-р Бун. — После ще преценим как да действаме.

Уолтър се поколеба. Все пак лечението му струваше хиляда и петстотин долара на ден.

— Какво толкова ще правите цял месец? — попита той.

— Ще продължим с интензивната терапия. Колкото по-дълго остане Бакстър, толкова по-големи са шансовете му да оцелее след завръщането си.

— „Завръщане“. Обожавам този термин — заяви Бакстър. — Не мога да повярвам, че ми причинявате това.

— Имай ми доверие, Бакстър. Прекарахме много време заедно. Знам, че не си готов.

— Напротив. Никога не съм се чувствал по-готов.

— Трябва да ми повярваш.

— Добре тогава. Ще се срещнем след месец — каза Уолтър.

Встъпителните лекции се проточиха до четвъртък и скоро станаха скучни като повечето съдебни документи, с които предстоеше да се запознаят новите адвокати. В петък най-после бе повдигнат въпросът, старателно избягван цяла седмица — разпределението на пространството в офиса. Недвижимото имущество. Никой не се съмняваше, че работните места ще бъдат малки, скромно обзаведени и скрити от хорските погледи. Оставаше им само да разберат колко мизерни ще се окажат в действителност.

Отдел „Съдебни процеси“ се намираше на етаж 32, 33 и 34. Бюрата бяха разположени във вътрешността на сградата, далеч от прозорците. На подвижните стени между тях висяха табелки с имената на новите служители. Кайл отиде до работното си място на трийсет и третия етаж. Бюрото му бе разделено от останалите посредством прегради, които щяха да му осигурят известно уединение, докато разговаряше по телефона или ползваше лаптопа си. Кайл оставаше скрит от всички. Но Тейбър отдясно и д-р Дейл Армстронг отляво лесно можеха да го видят, ако бутнеха столовете си половин метър назад.