Джон Гришам - Изнудването

Скоро се открои първият натегач. Във всяка група съществува поне по един, независимо дали става въпрос за студенти по право или група новоназначени адвокати на Уолстрийт. Натегачите винаги седят най-отпред, задават сложни въпроси, подмазват се на човека на подиума, използват всяка възможност за изява и са готови да минат през трупове, за да получат по-висока оценка. Такива хора се борят със зъби и нокти за публикация в „Правен журнал“, явяват се на интервюта само в елитните компании, без да се интересуват от тяхната репутация, и постъпват във фирмите с единствената цел да станат съдружници преди всички останали. Натегачите имат невероятен успех. Повечето действително се издигат до съдружници.

Този се казваше Джеф Тейбър. Присъстващите веднага разбраха кой университет е завършил, тъй като още в първия въпрос той успя да вмъкне:

— В Харвард ни учеха, че не трябва да споменаваме всички факти при завеждане на съдебния иск.

Опитният адвокат, който изнасяше лекцията, бързо отвърна:

— Тук не сме в училище, момче. Добре дошъл в реалността.

Всички се засмяха, освен натегачът.

В 21 ч. в сряда дванайсетте нови адвокати от „Съдебни процеси“ се срещнаха в скъп ресторант в центъра, където трябваше да вечерят с Дъг Пекам — съдружника, наставлявал Кайл по време на летния му стаж. Те зачакаха на бара и си поръчаха по едно питие. След петнайсет минути някой направи първия коментар за закъснението на Дъг. Адвокатите носеха фирмените телефони в джобовете си. Всъщност всеки имаше по два джиесема. Кайл държеше личния в десния си джоб, а служебния — в левия. В 21:30 ч. те се зачудиха дали да не се обадят на мистър Пекам, но се отказаха. Десет минути по-късно той звънна на Кайл и се извини набързо. Обясни, че са го задържали в съда и се е върнал в офиса, за да свърши някаква спешна работа. После прикани младши адвокатите да вечерят сами, без да се притесняват за сметката.

Фактът, че един от съдружниците работи до десет вечерта в сряда, развали желанието им за изискана вечеря и определи посоката на разговора. Когато им сервираха виното, те започнаха да си разказват страшни истории за тормоз над адвокати. Най-ужасяващата беше тази на натегача Тейбър, който след определено количество алкохол стана по-симпатичен. Преди година, докато си търсил работа в града, Тейбър посетил свой приятел от колежа. Момчето работело от две години за голяма адвокатска фирма и се чувствало ужасно на работното си място. Кабинетът му бил твърде малък и докато разговарял с Тейбър, той се опитал да скрие някакъв спален чувал под бюрото си. Учуден, Тейбър го попитал за какво му трябва подобно нещо в офиса, но скоро се досетил. Приятелят му скалъпил глупавото обяснение, че често му се налага да поспи след дългия работен ден. Тейбър продължил да го разпитва и най-накрая научил истината. Условията във фирмата били отвратителни. Голяма част от новаците работели на един и същ етаж, наричан от всички „Къмпинга“.

На деветдесетия ден от възстановяването на Бакстър в клиника „Уошу“ Уолтър Тейт влезе в малката заседателна зала и се здрависа с племенника си. После поздрави д-р Бун, главния терапевт на Бакстър. Двамата бяха разговаряли често по телефона, но се виждаха за пръв път.

Бакстър имаше слънчев загар. Изглеждаше здрав и в добро разположение на духа. Беше издържал три месеца без алкохол и наркотици — най-дългия му период на трезвеност за последните десет години. По съвет на чичо Уоли той неохотно бе подписал документите, които позволяваха на клиниката да го задържи до шест месеца. Сега се чувстваше готов да си тръгне. Чичо Уоли обаче не мислеше така.

Срещата се водеше от д-р Бун, който се впусна в подробни разяснения за напредъка на Бакстър. След като изтрезнял напълно, Бакстър навлязъл в началната фаза на терапията, като осъзнал, че има проблем. На двайсет и третия ден признал, че е злоупотребявал с алкохола и наркотиците. Въпреки това продължил да отрича, че е физически пристрастен към кокаина, предпочитаната от него дрога. През цялото време съдействал на терапевтите и дори помагал на други пациенти. Редовно правел физически упражнения и се подложил на строга диета. Отказал кафето, чая и захарта. С две думи, Бакстър се бе превърнал в модел на добро поведение. До момента лечението му протичаше успешно.

— Готов ли е да напусне клиниката? — попита чичо Уоли.

Доктор Бун замълча и погледна Бакстър.

— Готов ли си?

— Разбира се. Чувствам се страхотно и се наслаждавам на живота.