Джон Гришам - Изнудването

— Имаш ли някакви болкоуспокоителни? — попита отчаяно той. Подадоха му хапчета и нова бутилка. Бакстър ги изпи и добави: — Къде отиваме този път?

— В Невада. До Рино има една клиника. Намира се в планината. Местността е страхотна.

— Само да не е каубойско ранчо. Няма да издържа отново трийсет дни на кон. Още ме боли задникът от предишното лечение.

Чичо Уоли продължаваше да стои до леглото. Не бе помръднал от мястото си.

— Никакви коне този път. Мястото е различно.

— Нима? Чувал съм, че всички са еднакви. Хората тук често споделят впечатленията си от последната терапия. Перфектен начин да свалиш някоя мацка.

Бакстър говореше със стиснати очи, тъй като болката прорязваше главата му.

— Не, по-различно е.

— В какъв смисъл?

— Условията са по-сурови и ще останеш по-дълго.

— Колко дълго?

— Колкото е необходимо.

— Не може ли просто да обещая, че ще се откажа от алкохола, и да си спестим всички тези глупости?

— Не.

— Предполагам, че нищо не зависи от мен, щом си дошъл чак дотук. Все пак ти си вождът на жалкото ни племе.

— Точно така.

— А ако реша да те пратя по дяволите и да се оплача в полицията, че сте влезли с взлом в дома ми, ти просто ще повдигнеш въпроса за попечителските фондове, нали?

— Да.

Бакстър усети внезапен пристъп на гадене. Скочи от леглото, хвърли встрани якето си и хукна към банята. Повръщаше шумно и продължително, като от време на време прекъсваше за някоя псувня. После изплакна лицето си, погледна подпухналите си кървясали очи в огледалото и осъзна, че ще е добре да прекара няколко дни без пиене. Но все пак не можеше да си представи живот, лишен от алкохол и наркотици.

Един от прадядовците на Бакстър бе основал попечителските фондове, без да си дава сметка за последствията. В епохата преди частните самолети, луксозните яхти, кокаина и милионите други начини за пропиляване на семейното богатство хората проявяваха благоразумието да спестят пари за бъдещите поколения. Дядото на Бакстър обаче бе съзрял опасността. Той бе наел няколко адвокати и бе създал специален борд от съветници, които имаха правото да вземат предпазни мерки в дадени случаи. Бакстър получаваше месечна издръжка, която му осигуряваше приличен живот, без да се налага да работи. Но по-сериозните суми можеха да бъдат замразени във всеки момент и чичо Уоли ги контролираше с желязна ръка.

Щом той казваше, че Бакстър трябва да се подложи на лечение, младежът бе длъжен да го послуша.

Бакстър стоеше до вратата на банята, облегнал ръце на рамката, и гледаше тримата мъже, които не помръдваха. После се обърна към най-близкия до него и попита:

— Каква е вашата роля? Да ми счупите пръстите, в случай че се съпротивлявам?

— Не — отвърна мъжът.

— Да вървим, Бакстър — подкани го Уолтър.

— Имам ли нужда от багаж?

— Не.

— С твоя самолет ли заминаваме?

— Да.

— Миналия път ми позволиха да се напия за последно.

— От клиниката казаха, че може да пиеш колкото искаш по време на пътуването. Барът е добре зареден.

— Колко трае полетът?

— Час и половина.

— Налага се да пия бързо.

— Сигурен съм, че ще се справиш.

Бакстър махна с ръце и се огледа из спалнята.

— А жилището? Сметките, чистачката, пощата?

— Ще се погрижа за всичко. Хайде.

Бакстър изми зъбите си, среса се и облече нова риза. След това последва чичо Уоли и двамата непознати към черния ван отвън. Те потеглиха и никой не продума през първите няколко минути. Накрая тишината бе нарушена от Бакстър, който заплака на задната седалка.

Подготвителният курс за изпита за правоспособност се провеждаше в университета „Фордам“ на Шейсет и втора улица, в огромна аудитория, пълна с неспокойни, вече бивши студенти по право. Всеки делничен ден от 9:30 до 13:30 ч. различни преподаватели от юридическите факултети на близките университети ги запознаваха с особеностите на конституционното, корпоративното и наказателното право, недвижимите имоти, доказателствата, договорните отношения и редица други въпроси. Тъй като всички присъстващи в залата тъкмо се бяха дипломирали, материалът им се струваше познат и разбираем. Но обемът беше съкрушителен. Кошмарният изпит, който траеше общо шестнайсет часа в продължение на два дни, покриваше цели три години интензивно следване. Трийсет процента от студентите не го вземаха от първия път. Ето защо никой не се колебаеше да плати три хиляди долара за подготвителния курс. „Скъли и Пършинг“ пое разходите на Кайл и останалите нови служители.