Джон Гришам - Изнудването

— Собственост на?

Райт се ухили цинично и отвърна:

— Съжалявам, Кайл.

Незнайно защо Райт реши, че ще трябва да му покаже самия телефон. Натисна някакъв клавиш и на лаптопа се появи снимка на въпросния модел.

— Познат ли ти е?

— Не.

— Така и предположих. Нека ти припомня как се е разиграла сцената, в случай че си забравил. Датата е двайсет и пети април 2003 година, последният учебен ден. Заключителните изпити предстоят след седмица. Денят е петък, а в Питсбърг е необичайно топло за сезона. Навън е трийсет градуса, почти рекордна температура. Хлапетата в „Дюкейн“ решават да прекарат деня си като всички други колежани. Започват да се наливат още следобед с идеята да продължат цяла нощ. Тълпата се събира в апартамента, който си взел под наем с трима твои приятели. Купонът започва до басейна. Сред гостите преобладават членове от братството „Бета“, има и няколко момичета. Ти решаваш да поплуваш, печеш се на слънце и пиеш бира. Слушаш „Фиш“. Момичетата са по бански. Животът е страхотен. По някое време, вече по тъмно, партито се пренася в апартамента. Там поръчвате пица. Парчетата на „Уайдспред Паник“ гърмят от тонколоните. Пиеш още бира. Някой се появява с две бутилки текила, които, естествено, пресушавате веднага. Помниш ли тези неща?

— До голяма степен.

— Тогава си на двайсет години, тъкмо си завършил втори курс…

— Известно ми е.

— Смесвате текилата с „Ред Бул“. Започвате да обръщате шотове. Сигурен съм, че и ти си изпил няколко.

Кайл кимна, без да сваля очи от екрана.

— В даден момент някои гости се събличат и собственикът на телефона решава да ги запише тайно. Предполагам, че просто е искал да заснеме момичетата без горнища. Помниш ли апартамента, Кайл?

— Да, живях там една година.

— Проучихме внимателно мястото. Естествено, оказа се голяма дупка като повечето студентски жилища. Наемодателят твърди, че апартаментът не се е променил много оттогава. Предполагаме, че момчето е поставило телефона върху тесния плот, разделящ малката кухня от хола. Той е бил отрупан с учебници, телефонни указатели, празни бирени бутилки — почти всичко, което е минавало през ръцете ви в един или друг момент.

— Така е.

— Нашият човек изважда мобилния си телефон и го слага тайно на плота. Когато купонът се разгорещява, той го включва на запис и го подпира на някаква книга. Първата сцена е доста необуздана. Анализирахме я внимателно. Виждат се шест момичета и девет момчета, които танцуват полуголи. Звучи ли ти познато, Кайл?

— Донякъде.

— Установихме имената им.

— Ще пуснеш ли записа, или ще продължиш да ми говориш за него?

— На твое място не бих бързал да го видя. — Райт натисна някакъв бутон. — Филмът започва в 23:14 часа.

Изведнъж от тонколоните на лаптопа се разнесе оглушителна музика. „Уайдспред Паник“ изпълняваха „Леля Авис“ от албума „Бомби и пеперуди“. На екрана се появиха танцуващи тела. Някъде дълбоко в съзнанието си Кайл се бе надявал, че ще види размазан и некачествен видеоклип, показващ как група идиоти от „Бета“ се наливат с алкохол в тъмното. Вместо това гледаше кристалночист запис, заснет с миниатюрна камера на мобилен телефон. Ъгълът на снимане, избран от неизвестния собственик, позволяваше да се покрие почти целия хол на апартамент „6Б“ на „Ист Чейс“ 4800.

Петнайсетте необуздани студенти изглеждаха ужасно пияни. Шестте момичета, както и повечето момчета наистина бяха голи от кръста нагоре. Танцът им наподобяваше оргия, като партньорите се сменяха на няколко секунди. Повечето държаха питие в ръка. Половината пушеха цигари или трева. Момчетата опипваха подскачащите гърди на своите партньорки. Всеки имаше достъп до голата плът. Близостта и интимният допир биваха окуражавани. Телата се оплитаха, извиваха и привеждаха, след което се разделяха и отново се притискаха. Едни гости бяха диви и шумни, други изглеждаха опиянени от големите количества алкохол и наркотици. Повечето припяваха на песните. Някои се целуваха страстно, докато ръцете им настоятелно търсеха интимните части на партньора.

— Май си онзи с очилата — заяви саркастично Райт.

— Благодаря за информацията.

Въпросният младеж носеше слънчеви очила, жълта бейзболна шапка на „Питсбърг Пайрътс“ и светлосиви спортни шорти, свлечени ниско под талията. Беше слаб, с бледа кожа, която отчаяно се нуждаеше от слънце. В едната ръка държеше пластмасова чаша, в другата — цигара. Припяваше доста фалшиво на музиката. Класически пиян глупак. Двайсетгодишно хлапе, което за пореден път щеше да се напие до неузнаваемост.