Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Какво би могла да направи с една топка за голф? Дали можеше да я използва като оръжие?

Джобът се затваряше с цип. Какво би могла да направи с един цип? Как й се искаше да стисне между зъбците отвратителния му татуиран член!

Следваше дълго яке от лека шумоляща материя. От него се носеше силна миризма на тютюн, от която й се гадеше. И накрая любимата й дреха за докосване — меко горно палто, навярно от кашмир.

В джобовете му имаше още „съкровища“.

Едно откъснато копче. Лист хартия, вероятно от бележник.

Химикалка, монети — четири по четвърт долар, две десетцентови и една от пет цента. А може би бяха чуждестранни?

Имаше картонена диплянка кибрит с лъскава корица и релефни букви.

Какво ли бе написано с тях и дали от него можеше да разбере името на града, в който я държаха?

Напипваше и запалка, половин пакетче дъвка, ухаеща на канела, а на дъното на джоба — марля. Толкова незначителни предмети, но в момента важни за нея.

Зад палтото имаше две купчини негови дрехи, все още с найлоните от химическото чистене. Върху първия пакет бе закрепена с телбод нещо като квитанция.

Лизи си представи номера за получаване в червено, написан от някоя служителка.

Всичко това по някакъв странен начин беше особено важно за нея, защото нямаше нищо друго, за което да се залови.

С изключение на силната воля за живот.

И изгарящото желание да си отмъсти на Вълка.

Аз бях част от голям наблюдателен отряд, разположен близо до Хайланд Парк. Според мен много скоро щяхме да арестуваме Лорънс Липтън, може би до няколко часа. Съобщиха ни, че от Вашингтон работят съвместно с даласката полиция.

Взирах се разсеяно в къщата — голяма двуетажна постройка в стил „Тюдор“, разположена върху два и половина акра много скъпа земя. Мястото приличаше на девствен кът, недокоснат от човешка ръка. Покритият с червени плочи тротоар продължаваше от улицата до дъговидната алея за коли, която пък отвеждаше до внушителната къща с шестнадесет спални. Водещите новини за Далас през този ден бяха за пожара в Кеслър Парк, изпепелил имение от 6000 квадратни метра. Домът на Липтън заемаше една трета от тази площ, но независимо от това изглеждаше внушителен — или по-скоро, депресиращ.

Беше около девет часа вечерта. В слушалките ми прозвуча гласът на ръководещия екипа агент от далаския ни клон — Джоузеф Денио:

— Току-що получихме заповед от офиса на директора. Трябва незабавно да се изтеглим. Аз също нищо не разбирам, макар че заповедта не може да бъде по-ясна: Да се изтеглим! Всички да се върнат в офиса, трябва да проучим и обсъдим положението.

Погледнах партньора си за тази вечер, седнал на седалката до мен — един агент на име Боб Шоу. Беше съвсем очевидно, че той също нищо не проумява.

— Какво беше това? — попитах го.

— Откъде да знам? — Шоу поклати глава и примигна объркано. — Ще се върнем в главния офис, ще пийнем малко отвратително кафе и може би някой ще ни обясни какво става…

По това време на нощта за петнайсет минути стигнахме до главния офис. Влязохме в заседателната зала, където заварихме доста уморени, объркани и раздразнени агенти. Никой не беше особено словоохотлив. Бяхме толкова близо до пробив в този случай, а сега ни заповядваха да се изтеглим. Явно никой не разбираше причината.

Най-после шефът на операцията излезе от кабинета си и се присъедини към нас. Джоузеф Денио изглеждаше напълно отвратен, когато качи със замах мръсните си каубойски ботуши върху дългата маса.

— Нямам никаква представа — обяви той. — Ни най-малка представа, приятели. Смятайте, че мисията е обсъдена.

И така, четирийсетина агенти очакваха обяснение за приключилата нощна акция, но такова не „следваше“, както казваха те. Най-накрая старши агент Роджър Нилсен се обади във Вашингтон, откъдето го уведомиха, че ще се свържат с нас. А междувременно трябвало да останем по местата си — дори до сутринта.

Около единадесет Денио получи нова информация от Нилсен и ни я предаде.

— Те работят — каза той и кисело се усмихна.

— Работят върху какво? — подвикна някой от дъното на стаята.

— Дяволите да ме вземат, ако знам, Дони. Работят върху педикюра си. Или върху това как да ни уволнят от Бюрото. Тогава повече няма да има агенти, а следователно няма да има и издънки, които медиите да раздухват. Смятам да си подремна. Съветвам ви да последвате примера ми.

Това и направихме.

В осем часа на следващата сутрин бяхме отново в офиса на ФБР. Неколцина от агентите изглеждаха малко объркани след предишната нощ. Но най-важното — директор Бърнс беше на пряката линия от Вашингтон. Бях абсолютно сигурен, че той никога не бе говорил пред подчинените си по този начин. Защо го правеше сега, какво ставаше?