Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

В осем часа сутринта Роджър Нилсен се изправи пред стаята, пълна с агенти, и зачете от прихванатите с щипка листове.

— Явно през изминалата нощ във Вашингтон са били доста заети — започна той. Но не изглеждаше нито впечатлен, нито изненадан. Очевидно това беше стандартната оперативна процедура за случаи, представляващи особен интерес за медиите. — Бих искал да ви уведомя за последните резултати от наблюдението над Лорънс Липтън. Най-важното заключение е, че засега не разполагаме с никакви доказателства за негови връзки с КГБ или които и да било руски мафиоти. Вероятно по-късно ще изскочи нещо, а може би той просто умело е прикрил миналото си. През петдесетте години баща му се е преселил в Тексас от Кентъки, за да търси щастието си в прерията. И очевидно го е открил, но под прерията — в петролните полета на Западен Тексас.

Нилсен замълча и погледът му обходи присъстващите.

— Напоследък има доста интересно развитие — продължи той. — Сред множеството холдинги на Липтън „Майкро-Мениджмънт“ е собственик на компанията „Сейф Енвирънс“ в Далас. „Сейф Енвирънс“ е частна охранителна фирма. Съвсем наскоро Лорънс Липтън е поискал въоръжена охрана. Питам се защо? Дали тревогите му са свързани с нас, или е изплашен от някой друг? Някой като големия лош Вълк?

Ако не беше толкова ужасяващо, щеше да е смайващо — Лизи Коноли все още бе жива! Успяваше да се държи, представяйки си, че е някъде другаде — където и да е, само не в тази гадна гардеробна. С този напълно откачен тип, който нахлуваше по два, три, а понякога и пет пъти на ден.

Прекарваше по-голямата част от времето си, потънала в спомени. Струваше й се, че всичко в живота й се е случило много, много отдавна. Тя наричаше децата си с имена като Мери Бери, Боби Дол. Почти през цялото време пееха „Големи надежди“ и песните от „Мери Попинс“.

Имаха безкрайно много щастливи спомени, заредени с позитивна енергия — Лизи ги наричаше „щастливи мисли“, — и в тях винаги си споделяха една с друга, както и с Брендан, разбира се.

Какво друго можеше да си спомни? Какво?

През годините имаха толкова много животни, че накрая започнаха да ги номерират.

Честър, черният лабрадор с къдрава опашка като на пекинезче, беше номер 16. Лаеше постоянно, през целия ден и цялата нощ, докато накрая Лизи не му разкри удоволствията на соса „Табаско“. След това най-после млъкна.

Дюк, номер 15, представляваше малка и гладка оранжева топка. Лизи вярваше, че в някой друг живот навярно е бил стара еврейска дама, която постоянно се е оплаквала.

Максимус Килтимус беше номер 11; Стъбълс — номер 31; Китън Литъл — номер 35.

Спомените бяха всичко, което Лизи Коноли имаше, защото за нея нямаше настояще. Никакво.

Тя не биваше да е тук, в тази ужасна къща.

Трябваше да е някъде другаде, където и да е.

Трябваше!

Трябваше!

Трябваше!

Защото сега Вълка беше вътре в нея.

В истинския свят той беше в нея, ръмжащ и блъскащ като животно, а минутите, през които оскверняваше тялото й, изнасилвайки я, й се струваха безкрайни часове.

Но Лизи щеше да се смее последна.

Тя не беше тук.

Беше някъде другаде, рееща се в спомените си.

Вълка най-после си бе отишъл. Ужасното нечовешко същество, чудовището, звярът, й позволи да отиде до банята и й даде храна. Но сега си беше отишъл. Господи, каква наглост — да я държи тук, в къщата си! Кога смята да ме убие? Ще полудея. Отиде си, отиде си… Обърканите й мисли се блъскаха в главата й.

Тя се взря през замъглените си от сълзи очи в непрогледния мрак около себе си. Отново беше завързана, със запушена уста. Колкото и да бе странно, но това я успокояваше. То означаваше, че той все още я желае.

Мили боже, жива съм, защото ме желае някакъв отвратителен звяр! Моля те, Боже, помогни ми! Моля те, моля те!

Замисли се за своите чудесни момичета, а след това за бягството. Разбираше, че всичко е само фантазия, но поне можеше да избяга от реалността.

Вече познаваше всички кътчета в гардеробната, независимо от царящия мрак. Сякаш можеше да вижда в тъмното. Усещаше тялото и съзнанието си, уловени в капан.

Лизи протегна ръце, докъдето можеше да стигне. В гардеробната имаше мъжки дрехи — неговите. Най-близо до нея беше някакво спортно сако с кръгли и гладки копчета. Може би блейзър? Материята беше тънка, което потвърждаваше предположението й, че се намира в някой южен град.

Следващата дреха беше някакво яке. В джоба му напипа малка твърда топка, навярно за голф.