Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Свършваше втората третина, а резултатът беше 2:1 за „Флайърс“! Беше седнал в средата на залата, четири реда зад наказателното поле, съвсем близо до центъра на играта. За да се разсее, наблюдаваше тълпата — смесица от юпита в делови костюми с разхлабени вратовръзки и обикновени работници, нахлузили широки тениски на „Флайърс“. Изглежда, всички се бяха въоръжили с картонени чаши с бира и пликчета с чипс.

Погледът му се насочи обратно към мача. Хокеистите се носеха по блестящия лед със зашеметяваща скорост, придружавани от свистящи звуци, когато остриетата на кънките им се врязваха в леда.

— Давай, давай. Направете нещо! — крещеше Вълка.

Тогава внезапно видя Иля Тептев да напуска поста си. Последва сблъсък, шайбата излетя и — гол! За канадците! Тълпата избухна в ругатни:

— Ти си схванат левак, Иля! Тъпак!

В залата се разнесе гласът на говорителя:

— Гол за канадците в деветнадесетата минута и тридесет и втората секунда, голмайстор е номер осемнайсет — Стиви Боуен.

Третината завърши с резултат 2:2. Забучаха машините за изглаждане на леда и игралното поле отново заблестя.

През следващите шестнадесет минути резултатът остана 2:2. Вълка искаше да извие вратовете на Тептев и Добушкин. Тогава канадският център-нападател Боуен проби противниковата защита и се озова в половината на „Флайърс“. Подаде пас към десния нападател. Удар, със замах! Пресрещна го Алексей Добушкин, който изпрати шайбата зад вратата на отбора си. После се плъзна вдясно, стреля наслуки през леда — напряко на вратата — и шайбата бе прихваната от Боуен, който със силен удар я запрати в ъгъла на мрежата.

Гол — за канадците!

Вълка се усмихна за пръв път през тази вечер. После се извърна към придружителя си — седемгодишния си син Дмитрий, чието съществуване щеше да изненада всички, които смятаха, че познават Вълка.

— Да си вървим, Дмитрий, мачът свърши. Канадците ще спечелят. Точно както ти казах, че ще стане.

Дмитрий не беше убеден за крайния резултат, но вече бе разбрал, че не бива да спори с баща си.

— Прав си, татко — съгласи се момчето. — Както винаги, си прав.

Тази вечер в единайсет и половина възнамерявах за пръв път да вляза в „Леговището на Вълка“. Но за това се нуждаех от помощта на господин Потър. За целта Хомър Тейлър бе доведен във Вашингтон. Нуждаех се от очите му.

Двамата седяхме близо един до друг в оперативната стая на петия етаж на Хувър Билдинг. Тейлър бе с белезници. Беше нервен и аз предположих, че го бяха връхлетели съмнения за нашето споразумение. Явно страхът от Вълка не му даваше мира.

— Не си мисли, че няма да се добере до теб. Той е неуморим. И е побъркан — за сетен път ме предупреди професорът.

— И преди съм имал вземане-даване с побъркани и съм успявал да се справя — уверих го. — Споразумението ни все още ли е в сила?

— Да, нима имам друг избор? Но ще съжаляваш. Както, боя се, и аз.

— Ние ще те защитим.

Той присви очи.

— Ти така казваш.

Вечерта беше доста натоварена. Най-големите компютърни специалисти от Бюрото се бяха опитали да разбият паролата за влизане в „Леговището на Вълка“. Но всички опити бяха завършили с пълен неуспех. Провал претърпя и атаката с така наречената „груба сила“, с която агентите често успяваха да дешифрират закодирани данни, използвайки комбинации от цифри и букви.

Нищо не даде резултат. Специфичните характеристики на кръвоносните съдове на ретината и разположението на петната върху ириса бяха в основата на новите и уникални методи за идентификация. За сканирането се изискваше светлинен източник с нисък интензитет и оптична връзка.

Потър допря едното си око до уреда и след това фокусира погледа си върху червената точка. Отпечатъкът от ретината му беше взет и изпратен. След секунди получихме достъп.

Тук е Потър — написах аз, докато извеждаха Тейлър от оперативната зала. За през нощта щяха да го отведат във федералния затвор в Лортън, а след това да го върнат в Ню Ингланд. Престанах да мисля за него, ала не можех да забравя предупреждението му за Вълка.

Тъкмо си говорехме за теб — каза някой, чийто прякор беше господин Трекър.

Аз пък се чудех защо ми горят ушите — написах и се запитах дали за пръв път бях влязъл във връзка с Вълка. Дали той беше онлайн? И къде се намираше? В кой град?

Бях в средата на оперативната зала, използвана от СИОЦ. Около мен се бяха събрали повече от дузина агенти и техници. По-голямата част от тях бяха и компютърни специалисти. Сцената приличаше на учебен кабинет, оборудван по последна дума на техниката.