Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Виждаме колата на Тейлър пред къщата — докладва тя на Повесник. После се обърна към мен и попита шепнешком: — А сега какво ще правим?

— Не зависи от нас — отвърнах й.

— А ако зависеше?

— Щях да се приближа. Бих искал да проверя дали изчезналият младеж от „Светият кръст“ е в къщата. Не знаем до каква степен е в опасност.

Повесник отново се свърза с нас:

— Отиваме да хвърлим един поглед. Двамата с агент Крос останете там, където сте. Пазете гърбовете ни.

Пеги се обърна към мен и тихо се засмя:

— Повесник иска да му гледаме праха, не смяташ ли?

— Или по-скоро да го дишаме — отвърнах.

Може и да не беше участвала в акция, но явно сега много й се искаше.

Имах чувството, че желанието й ще се изпълни.

— Ето там, запътил се е към обора — казах аз и посочих Тейлър. — Какво прави?

— Повесник е от другата страна на къщата. Вероятно не може да го забележи — предположи агент Кац.

— Нека да видим какво е намислил.

Тя се поколеба.

— Няма да попадна в престрелка, нали?

— Не — уверих я припряно. Ала внезапно всичко се усложни. Исках да последвам Тейлър, но усещах, че трябва да се грижа и за Пеги.

— Да вървим — рече накрая тя, очевидно взела решение. — Тейлър не е в къщата, насочил се е на югозапад — уведоми партньорката ми Повесник. — Ние ще го последваме.

Двамата с Кац претичахме стотина метра. Трябваше да изминем разстоянието, без да изпускаме професора от поглед. Лунната светлина ни помагаше, но в същото време и Тейлър можеше да ни забележи. Щяхме лесно да го загубим, особено ако заподозреше нещо.

Ала явно той не обръщаше кой знае какво внимание на ставащото наоколо — поне така изглеждаше отстрани. Това ме наведе на мисълта, че е свикнал да се промъква нощем в района, без да се тревожи, че някой може да го съзре. Все пак беше негова частна собственост. Видях го, че влезе в обора.

— Ще трябва пак да се обадим — рече Кац.

Поколебах се, защото се боях, че агентите ще дойдат прекалено бързо и ще вдигнат шум. Колко от тях имаха опит в подобни операции?

— По-добре се обади — съгласих се накрая.

За няколко минути останалите агенти навлязоха в гората и се спотаиха зад храстите. През пролуките в стените на обора се процеждаше светлина, но от мястото, където се криехме, не можехме да видим много.

Внезапно силна музика раздра тишината откъм обора. Разпознах хоров съпровод, аранжимент на „Куин“. Една лирична мелодия за карането на велосипед. Изключително не на място по това време на нощта, при това някъде в пустошта.

— Тейлър никога не е проявявал насилие, проверено е — каза Повесник, когато приклекна до мен.

— Нито пък е отвличал — допълних. — Но може да държи някого в този обор. Например младежа от „Светият кръст“. Тейлър знае за „Леговището на Вълка“, дори за ай скан. Съмнявам се, че е невинен наблюдател.

— Пристъпваме към залавянето му — нареди главният агент. — Може да е въоръжен, процедирайте внимателно.

Изпрати Нилсен и Булярело да наблюдават далечния край на обора, в случай че професорът опита да се измъкне от някакъв таен изход. Повесник, Кац и аз се запътихме към вратата, през която бе влязъл Тейлър.

— Сигурен ли си в това? — попитах Повесник. — Да го нападнем сега?

— Вече е решено — сковано ми отвърна той.

И ние се придвижихме към вратата на обора. Отвътре продължаваха да се носят с пълна сила звуците на песента на „Куин“: Искам да карам колелото си! Колело! Колело! Всичко беше странно. Бюрото разполагаше с отлични източници на информация и агентите му със сигурност изглеждаха умни и добре тренирани, но в миналото аз винаги съм участвал в подобни опасни операции само с хора, които познавах и на които вярвах.

Дървената врата на обора не беше залостена. Установихме го, когато се притаихме зад един храст, на няколко метра от нея.

Внезапно музиката спря.

Тогава чухме високи гласове. Но не можехме да разберем какво се говори, нито кой говори.

— Да го нападнем сега! — прошепнах на Повесник. — Вече се изложихме на голям риск. Трябва да продължим.

— Не ми казвай…

— Казвам ти — прекъснах го.

Повесник се колебаеше прекалено дълго, но след като бяхме приближили толкова до обора, не биваше да спираме.

— Аз ще тръгна пръв, вие ме следвайте — заявих решително.

Повесник не възрази, нито се опита да ме спре. Кац не каза и дума.

Изтичах предпазливо към обора с изваден пистолет. След секунди отворих вратата. Тя изскърца шумно. Отвътре ме обля силна светлина, която за миг ме заслепи.