Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Изглежда, никой не забеляза, че си тръгвам. А после се запитах: Нима това е толкова лошо?

Когато се прибрах у дома, Нана ме чакаше пред входната врата. Бях изкачил само няколко стъпала, когато тя викна към коридора:

— Пази малкия Алекс, Деймън. Ще се върна след минута!

После слезе, накуцвайки, по предните стъпала и ми махна да я последвам.

— Къде отиваме? — попитах.

— Ще се повозим малко с колата — отвърна тя. — Трябва да си поговорим насаме.

Качих се отново в старото си порше и запалих. Нана се отпусна тежко на предната седалка до мен.

— Карай — рече тя.

— Да, госпожице Дейзи.

— Не се дръж нахално, нито пък ми демонстрирай чувството си за хумор.

— Слушам, госпожо.

— Не е зле да ти посмачкат малко фасона.

— Знам, госпожо.

Реших да карам към Шенандоа Маунтинс — приятното място бе едно от любимите на Нана. В началото бяхме доста мълчаливи, нещо твърде необичайно и за двама ни.

— Какво стана при адвокатите? — попита накрая Нана, когато подкарах по шосе номер 66.

Разказах й всичко с подробности, може би защото имах нужда да си излея душата. Тя ме слушаше, без да промълви нито дума, сетне направи нещо изумително. Нана направо изруга:

— Да върви по дяволите Кристин Джонсън!

— Не мога изцяло да я обвинявам — поклатих глава аз. — Колкото и да не ми се иска, разбирам и нейната гледна точка.

— Е, аз също. Тя изостави това малко сладко бебе и замина за Сиатъл. Не беше нужно да ходи толкова надалеч. Това беше нейно решение. Сега ще трябва да си понесе последиците.

Погледнах към Нана. Лицето й бе изопнато, устните — присвити.

— Не знам дали в наше време това се смята за достатъчно голям грях — рекох й.

Тя махна пренебрежително.

— Не мисля, че в наши дни изобщо има нещо, което е грях! Ти знаеш, че аз вярвам в правата на жените, в правата на майките, но освен това смятам, че човек трябва да отговаря за постъпките си. Кристин си тръгна и изостави малкото момче. Абсолютно безотговорно!

— Изкара ли си яда? — попитах я.

Нана скръсти ръце и въздъхна:

— Да, изкарах го. И се чувствам добре. И ти трябва да опиташ някой път да изпуснеш парата, Алекс. Да изгубиш контрол над себе си поне за миг. Да оставиш насъбралото се да се излее.

Изведнъж избухнах в горчив смях.

— Бях надул радиото докрай през целия път от работа до вкъщи и крещях с пълно гърло. Аз съм много по-разстроен от теб, Нана.

За пръв път тя остави последната дума да бъде моя.

Джамила се обади същата вечер около единайсет — осем по нейно време. Не бях говорил с нея от няколко дни, но сега не беше най-подходящият момент за разговори. Появата на Кристин във Вашингтон и срещата с адвокатката й ме бяха оставили напрегнат и объркан. Опитвах се да не го показвам, ала и това беше грешка.

— Нито ми писа, нито се обади — засмя се Джамила непринудено по своя обичаен маниер. — Не ми казвай, че пак си затънал до уши в някой случай в Бюрото…

— Да, в доста смрадлива и отвратителна каша. Ту изплувам, ту потъвам — отвърнах аз. И после набързо й обясних какво се случваше в Хувър Билдинг, колко объркан се чувствам от присъединяването ми към Бюрото — всички онези неща в живота ми, които точно сега нямаха особено значение.

— Още си нов там — успокои ме Джамила. — Дай си малко време.

— Опитвам се да бъда търпелив. Просто не съм свикнал с движенията на празен ход, с похабените възможности.

В слушалката се разнесе смехът й.

— Не си свикнал и да не бъдеш център на внимание, не мислиш ли? Ти беше звезда, Алекс.

Усмихнах се примирително.

— Права си. Това е част от проблема.

— Ти познаваше Бюрото и от другата страна на барикадата. Много добре знаеше какво те очаква.

— Да, сигурно… Но повярвах на доста обещания, които ми бяха дадени, когато подадох молба за постъпване.

Джамила въздъхна:

— Е, май не проявих особено съчувствие, поне не го показвам. Това е един от недостатъците ми.

— Не, вината е у мен.

— Така е. — Тя отново се засмя. — Никога досега не си звучал толкова унило и уморено. Да видим какво може да ти повдигне духа.

Поговорихме за случая, върху който тя работеше в момента, после Джамила ме попита за децата. Но настроението ми си остана мрачно, нищо не можеше да го подобри. Запитах се дали тя е разбрала, после получих отговор.

— Е — рече Джам, — просто исках да те чуя и да разбера как си. Обади ми се, ако има нещо ново. Винаги можеш да разчиташ на мен. Липсваш ми, Алекс.

— Ти също — уверих я аз.