Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Да, но изпортих цялата работа, нали? Агент Тиези не ми повярва. Аз си признах, че съм на четиринайсет и съм момиче. Много глупаво от моя страна.

— Аз няма да ти се разсърдя за това — мило й се усмихна Мони.

Лицето на Лили най-после се отпусна и тя си позволи да се усмихне плахо.

— Доста съм го загазила, нали? Всъщност така е — те вече сигурно знаят коя съм.

Аз поклатих глава.

— Не, Лили — успокоих я. — Те не знаят коя си ти, нито къде се намираш. Сигурен съм, че не знаят.

Ако го знаеха, вече щеше да си мъртва.

Беше толкова странно и малко зловещо да сме в стаята на един вундеркинд — да се намесим в живота на момичето, в живота на семейството й, които вероятно се намираха в смъртна опасност. Лили е била малко сдържана в съобщението си до Бюрото и навярно заради това не бяха обърнали сериозно внимание на информацията й. Освен това беше четиринайсетгодишна. Ала сега, след като се срещнахме и разговаряхме с нея, бях сигурен, че тя разполага с нещо, което действително може да ни помогне.

Тя ги бе засякла да си говорят.

Докато ги е следяла, някой е бил купен.

Тя се бе изплашила за себе си и семейството си.

— Искате ли да поговорите онлайн с тях? — попита Лили с развълнуван глас. — Бихме могли! Ще вадим дали в момента са заедно. От известно време работя върху един страхотен закодиращ софтуер. Мисля, че ще се получи. Макар че не съм съвсем сигурна. Да, ще стане.

Тя се усмихна широко, разкривайки шините си.

Виждах в очите й, че навярно иска да ни докаже нещо.

— Дали това е добра идея? — наведе се към мен Мони.

Аз я дръпнах настрани и сниших глас:

— При всички положения ще трябва да преместим и нея, и семейството й. Те вече не могат да останат тук, Мони.

Лили говореше, без да спира, докато преминавахме през различни стъпки, за да се промъкнем през паролите на сайтовете и всякакви закодирани защити. Аз не схващах нищо от бръщолевенето на четиринайсетгодишното момиче, но Мони, изглежда, разбираше почти всичко. Тя беше ентусиазирана и готова да помогне, но най-вече бе впечатлена.

Внезапно Лили вдигна разтревожено глава.

— Тук нещо не е наред. — Отново се вторачи в компютъра. — О, мамка му! Дяволите да ги вземат! — изруга тя. — Тези мръсници! Не мога да повярвам!

— Какво има? — попита Мони. — Сменили са паролите, така ли?

— По-лошо — процеди Лили, докато продължаваше да натиска бясно клавишите. — Много, много по-лошо. Ах, „конска плюнка“. Не мога да повярвам.

Тя най-после се извърна от светещия екран на компютъра.

— Първоначално дори не успях да открия сайта. Те са инсталирали страхотно динамична мрежа — обхваща Детройт, Бостън, Маями и постоянно сменя адреса си. После, когато най-после ги открих, не можах да вляза. В момента никой не може да влезе в този сайт, с изключение на самите тях.

— Защо? — изненада се Мони. — Какво е станало между последния път, когато си била в сайта, и сега?

— Инсталирали са ай скан 23 23 Сканиране на окото (англ.). — Б.р. . Почти е невъзможно да го излъжеш. Цялата работа се движи от този тип, който се нарича Вълка. Страшно е опасен и много печен в тези работи. Той е руснак. Също като сибирския вълк. Мисля, че дори е по-умен от мен. А това е адски много.

На следващия ден работех в залата за конференции на СИОЦ на петия етаж на Хувър Билдинг. Същото се отнасяше и за Мони Донъли, която все още имаше чувството, че е била на посещение в ада. Ние не бяхме разгласили наученото от Лили Олсен, за да можем да проверим още някои неща. В главната зала беше доста оживено. Отвличанията се бяха превърнали в главна новина за медиите. През последните няколко години Бюрото беше подложено на значителен натиск; те имаха нужда да спечелят. Не — помислих си, — ние имаме нужда да спечелим .

Голяма част от важните фигури в Бюрото присъстваха на срещата тази вечер: сред тях бяха шефовете на Отдела за поведенчески анализ в източната и западната част на страната (ОПА), шефът на Центъра за разследване на отвличания на деца и серийни убийства (ЦРОДСУ), както и директорът на „Невинни образи“ в Балтимор — отдел, който се занимаваше с издирването и елиминирането на сексуални хищници в интернет. Дискусията отново се водеше от Стейси Полак; явно тя отговаряше за случая.

Един младеж, студент от „Светият кръст“ в Масачузетс, бе изчезнал, а негов близък приятел бил намерен убит в кампуса. Физическата прилика на Франсис Дийгън с Бенджамин Коуфи — студента, отвлечен в Нюпорт — ни бе довела до заключението, че той вероятно е бил избран като заместник на Коуфи, за когото се опасявахме, че е мъртъв.