Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Госпожа Харанзо ме въведе в средно голяма стая, застлана със сив килим, със светлосини стени. В средата на помещението имаше стъклена маса с шест елегантни кожени стола. Върху масата — кана, пълна с вода с ледени кубчета, няколко чаши и един лаптоп.

Кристин стоеше близо до прозорците, гледащи към „Дюпон Съркъл“. Когато влязох, остана мълчалива. После отиде до масата и седна на един от кожените столове.

— Здравей, Алекс — изрече накрая.

Джилда Харанзо се настани зад лаптопа си, а аз седнах срещу Кристин край стъклената конферентна маса. Изведнъж загубата на малкия Алекс ми се стори съвсем реална. Тази мисъл накара дъха ми да секне. Независимо дали това беше добро решение или не, честно или нечестно, Кристин отдавна си бе отишла от нас — на хиляди километри далеч, и оттогава не бе виждала малкия нито веднъж. Съвсем съзнателно се бе отказала от родителските си права. А сега бе променила решението си. Ами ако отново й дойдеше наум да го смени?

— Благодаря ти, че се отзова, Алекс — рече Кристин. — Съжалявам за обстоятелствата. Трябва да ми повярваш, че наистина съжалявам.

Не знаех какво да кажа. Но как можех да не й се сърдя? Живеех с малкия Алекс почти откакто се бе родил и не можех да понеса мисълта да го изгубя. Стомахът ми се присви. Усещането бе, все едно да видиш как детето ти изтичва на улицата право към летящия насреща му автомобил, а ти не си в състояние да му попречиш. Нещастието щеше да се случи, а аз бях безсилен да направя каквото и да било. Седях притихнал на мястото си, потискайки с все сили надигащия се в гърдите ми гняв. Ако дадях воля на чувствата си, сигурно стъклената маса щеше да се пръсне на парчета.

В този момент срещата започна. Неофициална сбирка. Без лоши хора.

— Доктор Крос, благодаря ви, че дойдохте — започна Джилда Харанзо и приветливо ми се усмихна, преминавайки на учтива форма.

— Защо да не дойда? — попитах.

Тя кимна и отново се усмихна.

— Всички имаме желанието да разрешим този проблем, без да се стига до неприятни усложнения. Вие сте се грижили прекрасно за детето и никой не оспорва това.

— Аз съм неговият баща, госпожо Харанзо — уточних.

— Разбира се. Но Кристин вече може да се грижи за момчето, а тя е неговата майка. Освен това е директор на основно училище в Сиатъл.

Усетих как по лицето ми плъзва руменина.

— Тя остави малкия преди година.

— Не е честно, Алекс — обади се Кристин. — Тогава ти казах, че може да остане при теб за известно време. Нашето споразумение имаше временен характер.

— Вярно ли е, че през по-голямата част от времето за детенцето ви се грижи вашата осемдесет и две годишна баба? — намеси се Харанзо.

— Всички се грижим за него. Но явно Нана не е била прекалено възрастна миналата година, когато Кристин остави сина си и замина за Сиатъл. Нана е изключително способна и не мисля, че бихте се радвали да се изправи срещу вас от свидетелската скамейка.

— Работата ви е свързана с дълги отсъствия от дома, нали? — продължи адвокатката.

— Понякога се налага да отсъствам — обясних аз.

— Но за Алекс винаги има кой да се грижи. Той е щастливо, здраво и умно дете, което се усмихва през цялото време. Обичан е. Той е центърът на нашия дом.

Госпожа Харанзо ме изчака да се изкажа, после отново подхвана:

— Вашата работа, доктор Крос, е рискована. Семейството ви неведнъж е било излагано на смъртна опасност. Освен това, имали сте интимни връзки с други жени, след като госпожа Джонсън ви е напуснала. Така ли е?

Въздъхнах. Изправих се бавно от кожения стол.

— Съжалявам, но срещата приключи. Извинете ме. Трябва да се махна оттук. — На вратата се обърнах към Кристин: — Това беше грешка.

Трябваше да се махна от кантората и известно време да отвлека мислите си с нещо друго. Върнах се в Хувър Билдинг, където, изглежда, не бях липсвал на никого. Не можах да спра да мисля, че някои от тези агенти си стоят заврени из главните офиси и нямат представа как се разкриват криминалните престъпления в реалния свят. Вероятно започваха да си вярват, че ако вкараш разни данни в компютрите, машините ще ти изплюят името на престъпника. Престъпленията стават на улицата! Подайте си носовете от залата без прозорци и спарен въздух. Работете навън! — искаше ми се да изкрещя.

Но не казах нито дума. Седнах зад компютъра и прочетох последната информация за руската мафия. Не открих никакви обещаващи връзки. А и не можех да се съсредоточа напълно след срещата си с адвокатката на Кристин. Малко след седем прибрах нещата си и напуснах Хувър Билдинг.