Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Тогава тя прекъсна разговора с едно тихо: „Дочуване“.

Останах да седя на мястото си, клатейки глава. По дяволите, какъв задник съм понякога! Обвинявах Джамила за това, което се бе случило с Кристин. Докъде може да стигне човек в глупостта си…

— Здравей. Липсваше ми — казах и се усмихнах. — И съжалявам.

Пет минути след като Джамила затвори, аз й се обадих, за да се опитам да й се извиня.

— И би трябвало да съжаляваш, глупчо. Радвам се да се уверя, че прочутото ти шесто чувство все още не те е напуснало — заяви тя.

— Е, не беше чак толкова трудно да се досетя. Решаващото доказателство бе под носа ми. Това беше най-краткият телефонен разговор, който сме водили. И навярно най-неловкият и обезсърчаващ.

— И така, какъв е проблемът? В работата или нещо друго? Това съм аз, Алекс. Можеш да ми се довериш. Обаче трябва да те предупредя, че ходя въоръжена.

Засмях се на шегата й, после поех дълбоко дъх и бавно въздъхнах:

— Кристин Джонсън се върна в града. Оттук нататък става по-лошо. Дошла е за малкия Алекс. Иска да вземе попечителство и вероятно да го отведе в Сиатъл.

От другата страна на линията за миг настана мълчание.

— О, Алекс, това е ужасно! Говори ли с Кристин?

— Днес следобед бях с адвокатката й. За разлика от нея, на Кристин й е трудно да бъде хладнокръвна и безкомпромисна.

— Алекс, тя виждала ли ви е двамата с малкия, как се държиш с него? Вие сте като в онзи стар филм „Крамер срещу Крамер“. Дъстин Хофман и онова малко сладко момченце.

— Всъщност тя не ни е виждала заедно, но аз я видях с Алекс. Той пусна в действие целия си чар. Прие я обратно напълно безрезервно. Малък предател.

Сега Джамила се ядоса.

— Малкият Алекс си е такъв. Винаги идеалният джентълмен. Също като баща си.

— А и… тя му е майка. Двамата имат общо минало, Джам. Всичко е толкова сложно.

— Не, не е. Не и за мен, не и за някого с мозък в главата. Тя го изостави, Алекс. Постави между себе си и него близо пет хиляди километра. Остана надалеч повече от година. Кой може да е сигурен, че няма пак да го стори? И какво смяташ да правиш сега?

Това беше големият въпрос…

— А ти какво мислиш? Какво би направила на мое място?

Джам се засмя кратко.

— О, познаваш ме — щях да се боря със зъби и нокти.

Най-после се усмихнах.

— Точно това смятам да направя и аз. Ще се боря с Кристин със зъби и нокти.

Телефонните разговори за тази нощ не бяха приключили. Веднага щом свърших да говоря с Джамила, телефонът отново иззвъня. Беше градско обаждане. Запитах се дали не е Кристин. Наистина не желаех да обсъждаме съдбата на Алекс точно сега. Какво можеше да ми каже тя — и какво можех да й кажа аз?

Телефонът не спираше да звъни. Погледнах часовника си — минаваше полунощ. Поколебах се, преди да вдигна слушалката.

— Обажда се Рон Бърнс. Извини ме, че те безпокоя толкова късно. Току–що пристигнах във Вашингтон с полет от Ню Йорк. Поредната конференция за контратероризма, каквото и да означава това, по дяволите! Изглежда, никой не знае как точно да се пребори с копелетата, но всички си имат теория.

— Играй по техните правила. Разбира се, това би притеснило неколцина души — отвърнах. — И със сигурност не е политически или обществено правилно.

Бърнс се засмя.

— Стреляш право в целта. И никак не се боиш да изложиш идеите си.

— Като заговорихме за това… — започнах аз.

— Знам, че си малко ядосан — прекъсна ме той. — Не те упреквам след всичко, което се случи. Ти ни предупреди за шикалкавенията на Бюрото. Трябва да разбереш нещо, Алекс. Опитвам се да обърна много трудно подвижен океански лайнер. В Потомак. Имай ми малко повече доверие. Между другото, защо си още във Вашингтон? Защо не си в Ню Хемпшър?

Аз премигнах неразбиращо.

— Какво е станало там? О, мамка му, не ми казвай…

— Имаме заподозрян. Никой не ти е съобщил, така ли? Твоята идея да се проследят всички споменавания на „Леговището на Вълка“ сработи. Добрахме се до един!

Не можех да повярвам на ушите си.

— Никой не ми е казал — повторих. — Не съм излизал от къщи, откакто се върнах от работа.

По линията за миг настъпи тишина.

— Ще проведа няколко разговора. Вземи самолета утре сутринта. В Ню Хемпшър ще те очакват. Повярвай ми, наистина ще те очакват. И, Алекс, имай ми малко повече доверие.

Малко повече, помислих си. Но отвърнах:

— Добре.

Изглеждаше едновременно невероятно и странно, но един уважаван професор по английски в Дартмът беше обектът на наблюдение от ФБР в Ню Хемпшър. Напоследък той бе влязъл в чат, наречен „Табу“, и се бе похвалил, че съществува изключителен уебсайт, където можеш да си купиш всичко, ако имаш достатъчно пари .