Джон Гришам - Кралят на исковете

— Защо мислите така?

— Момчето има мозък. След като му помогнахме да се изчисти и оправи, се чувстваше наистина добре. За пръв път през съзнателния си живот беше напълно трезв. Отначало не можеше да чете като хората, но го научихме. Обичаше да рисува и ние го насърчавахме да се занимава с изкуство. Тук уж гледаме да не се поддаваме на сантименталности, но с Текила наистина бяхме горди. Той дори мислеше да смени името си, по понятни причини.

— Не сте сантиментални значи?

— Обикновено губим две трети от хората, мистър Картър. Шейсет и шест процента. Прибираме ги като крастави псета, надрусани, мозъците им сварени на каша от крек, недохранени, гладуващи, с обриви по кожата, с опадали коси, най-жалките отрепки на Вашингтон, а при нас заглаждат косъма, изчистваме ги от дрогата, заключваме ги и им провеждаме обучение като в казарма, караме ги да стават сутрин в шест, да почистват стаите си за проверка, после закуска в шест и трийсет, нонстоп обучение с корави и взискателни възпитатели, които сами са били навремето точно като тях, тук не си поплюваме с питомците, да ме прощавате за израза, нас никой не може да ни изпързаля, защото игрите са ни ясни отдавна. След месец са чисти и горди със себе си. Външният свят не им липсва, понеже там не ги чака нищо хубаво — нито работа, нито семейство, нито някой, който да ги обича. Лесни са за превъзпитание, а и ние сме неумолими. Като минат три месеца, според човека, разбира се, евентуално започваме да ги пускаме отново на улицата, отначало по за час — два дневно. От десет девет се връщат, с радост се прибират в стаичките си. Държим ги при нас една година, мистър Картър. Дванайсет месеца и нито ден по-малко. Опитваме се да им дадем някакво образование, да усвоят някой занаят, компютри или нещо такова. Стараем се да им намерим работа. При завършването на курса всички плачем от радост. После си тръгват и до още една година-две трети са отново на крек, устремени с главата надолу към дъното.

— Прибирате ли ги обратно?

— Рядко. Ако знаят, че накрая пак ще ги приберем, ще им е по-лесно да оплескат работата.

— А какво става с едната трета?

— Заради нея сме тук, мистър Картър. Заради тази една трета станах възпитател. Както аз навремето, така и тези момчета оцеляват в днешния свят, придобивайки твърдост, която околните дори не могат да си представят. Ние сме се върнали от ада и да ви кажа, обратният път никак не е лек. Много от издържалите курса сами стават възпитатели на други наркомани.

— Колко души можете да приютите едновременно?

— Имаме осемдесет легла и всичките са заети. Има място за поне още толкова, но няма пари.

— Кой ви финансира?

— Осемдесет процента са федералните субсидии, но няма гаранция, че и следващата година ще са толкова. Останалото изпросваме от частни фондации. Прекалено заети сме, за да имаме време да набираме средства.

Клей обърна страницата и си отбеляза нещо.

— Текила няма ли роднини, с които бих могъл да поговоря?

Талмидж Екс запрелиства папката, като клатеше глава.

— Може да има някъде някоя леля, но не очаквайте прекалено много. Дори и да я откриете, как би могла да ви помогне тя?

— Никак. Но все пак хубаво е да знаеш, че има някой, към когото да се обърнеш.

Талмидж Екс продължаваше да прелиства досието на Текила, сякаш имаше нещо наум. Клей си каза, че сигурно търси бележки или документи, от които да прочисти своевременно папката, преди да му я предостави.

— Кога мога да видя досието му?

— Какво ще кажете за утре? Първо искам да го прегледам.

Клей вдигна рамене. Щом Талмидж Екс казва утре, значи утре.

— И така, мистър Картър, не разбирам мотивите му. Бихте ли ми обяснили защо го е направил?

— Не мога. Вие ми обяснете. Та вие го познавате от близо четири месеца. Никакви предишни случаи на насилие, никакви огнестрелни оръжия. Никаква склонност към физическа разправа. Образцов пациент. Вие сте виждали какво ли не. Вие би трябвало да ми обясните какво не е наред в тази история.

— Виждал съм какво ли не — кимна Талмидж Екс. Очите му гледаха още по-тъжно отпреди. — Но подобно нещо не бях виждал. Та този младеж се боеше от насилие. Ние не търпим побоища, но сред младите мъже има един момент на ритуално сплашване на слабия, също като в казармата. Текила беше от по-слабите. Направо не го виждам да избяга, да открадне пистолет и да застреля някого ей така, без причина. Още по-малко пък да се нахвърли върху съкилийник в затвора и да го прати в болница. Просто не се връзва.