Джон Гришам - Кралят на исковете

— Къде е мистър Ван Хорн? — запита Клей с плаха надежда, че Бенет е задържан извън града или, още по-добре, се намира в болница с някаква особено неблагоприятна диагноза.

— Всеки момент ще дойде — отвърна Ребека.

— Цял ден беше в Ричмънд, среща се с губернатора — добави мисис Ван Хорн за по-сигурно. Тези хора наистина нямаха милост. Клей усети как му се иска да извика: „Печелите! Печелите! Вие сте по-важни от мен!“

— С какво се занимава сега? — запита учтиво той, за пореден път изумен от собствената си фалшива убедителност. Клей знаеше точно какво прави Булдозера в Ричмънд. Парите от щатския бюджет бяха изчерпани и не стигаха за строеж на нови шосета в Северна Вирджиния, тъкмо където Бенет и подобните нему настояваха да бъдат построени. В Северна Вирджиния бяха най-многото гласове. Затова щатските законодатели обмисляха да подложат на референдум въвеждането на допълнителен данък оборот за градовете и областите около окръг Колумбия, за да могат със собствени средства да строят шосета. Повече шосета означаваха повече жилищни кооперации с фитнес зали и фоайета, повече търговски комплекси, повече коли, повече пари за разклатената БВХГ.

— С политика — отвърна Барб. Всъщност тя едва ли подозираше какво точно обсъжда Бенет с губернатора. Клей искрено се съмняваше, че Барб Ван Хорн знае истинската стойност на акциите на БВХГ. Тя знаеше например в кои дни се събира нейният бридж клуб, знаеше и колко е ниска заплатата на Клей, но с повечето останали подробности се занимаваше Бенет.

— Как мина денят ти? — запита Ребека, колкото да отклони внимателно, но настойчиво темата от голямата политика. На няколко пъти в разговор с родителите й Клей бе използвал израза „парвенюшки комплекс“ и всеки път родителите й видимо се бяха стягали.

— Както обикновено — отвърна той. — А при теб?

— Утре има изслушвания в комисията, така че днес офисът беше под пара.

— Ребека ми каза, че са ти възложили нов случай на убийство — обади се Барб.

— Така е. — Клей се запита какви ли други аспекти от професията му на обществен защитник бяха обсъждали Ребека и майка й. И пред двете имаше по чаша бяло вино. И двете чаши бяха поне наполовина празни. Той ги бе прекъснал, докато бяха разговаряли за нещо. Вероятно за него. Или може би беше твърде мнителен? Може би…

— Какъв е клиентът ти? — поинтересува се Барб.

— Едно момче от улицата.

— А кого е убил?

— Друго момче от улицата.

Това донякъде я успокои. Чернокож убил друг чернокож. Да се избият всички, нас какво ни интересува?

— Виновен ли е? — продължи разпита тя.

— Засега се ползва от презумпцията за невинност. Така работи системата.

— С други думи, виновен е.

— Така изглежда.

— Как можеш да защитаваш подобни хора? Ако знаеш, че са виновни, как можеш да полагаш такива усилия, за да ги отървеш?

Ребека отпи голяма глътка вино, явно решена този път да не се намесва. През последните месеци тя псе по-рядко му се притичаше на помощ. И все по-често не му даваше мира мисълта, че макар животът му с нея да обещаваше да бъде мечта, ако се прибавеха и те, щеше да стане кошмар. Засега кошмарът взимаше надмощие.

— По конституция на всеки обвиняем се гарантира правото на справедлив процес — каза снизходително той, сякаш само един глупак можеше да не знае това. — Аз просто си върша работата.

Барб извърна новите си очи нагоре и после отмести поглед към игрището за голф. Много от дамите в клуб „Потомак“ ползваха един и същ пластичен хирург, чиято специалност, изглежда, беше да прави пациентките си да приличат на азиатки. След втория сеанс очите им се дръпваха назад в ъглите и макар без бръчки, изглеждаха вулгарно изкуствени. Горката Барб се подлагаше на клъцване тук, на изопване там, на попълване еди-къде си, без план и ясна стратегия, и засега резултатите бяха твърде еклектични.

Ребека отпи още една голяма глътка вино. Първия път, когато бяха вечеряли тук с родителите й, тя си бе свалила обувката под масата и бе потъркала пръсти по крака му, чак до бедрото, сякаш казваше: „Я да зарежем тази тъпа кръчма и да скачаме в леглото!“ Но не и тази вечер. Тази вечер беше кисела и изглеждаше някак угрижена. Клей съзнаваше, че едва ли скучните изслушвания в глупавата й комисия я безпокояха толкова. Между тях назряваха проблеми, които само чакаха сгоден момент да избият на повърхността, и той се запита дали моментът не бе дошъл, дали тази вечеря не беше повод за разкриване на картите и задълбочено обсъждане на бъдещето.