Джон Гришам - Кралят на исковете

— Добре, а аз какво да кажа на съдебните заседатели?

На какви съдебни заседатели? Той просто се признава за виновен, и толкова. Свършено е с него, до края на живота си няма да излезе от затвора. Сигурен съм, че там ще срещне много познати.

В разговора настъпи дълга пауза, но тя сякаш не притесняваше Талмидж Екс. Той затвори папката и я бутна встрани. Срещата вървеше към приключване. Но гостът бе Клей. Време беше да си тръгва.

— Утре ще дойда пак — каза той. — В колко часа?

— След десет — отвърна Талмидж Екс. — А сега ще ви изпратя.

— Няма нужда — заяви Клей, макар да се радваше, че на излизане ще има компания.

Междувременно тълпата на тротоара бе набъбнала и очакваше с радостен трепет адвоката да излезе от лагер „Спасение“. Бяха насядали или се бяха облегнали върху хондата, която иначе си беше на мястото без видими повреди. Но каквото и забавление да си бяха намислили, намеренията им мигом се изпариха при вида на Талмидж Екс. Само с едно тръсване на главата той разпръсна зяпачите. Клей се качи в колата и даде газ — невредим, но обзет от ужас, че на следващия ден ще трябва пак да идва.

След осем преки излезе на Ламонт Стрийт, сви по Джорджа Авеню, спря за момент и крадешком се огледа. Наоколо не липсваха тесни улички и пасажи между сградите, където да застреляш някого, а той не бе тръгнал да пролива кръв. Този квартал беше също толкова потискащо безрадостен като онзи, който току-що бе напуснал. По-късно щеше да дойде пак, но с Родни — чернокожия стажант, който познаваше тези улици, и двамата щяха да се поровят и да поразпитат наоколо.

Клуб „Потомак“ в Маклийн, щата Вирджиния, бе основан преди стотина години от група заможни граждани, които по някакви причини не бяха приети за членове на никой от останалите клубове. А един богаташ може да понесе всичко, но не и да бъде отхвърлен. Така че отхвърлените напомпаха значителни суми в „Потомак“ и го превърнаха в най-хубавия клуб в района на федералния окръг Колумбия. Подбраха неколцина сенатори измежду членовете на конкуренцията, подмамиха разни знаменитости да се запишат при тях и не след дълго „Потомак“ започна да се радва на всеобщо уважение — купено с пари, разбира се. След като се сдоби с достатъчно членове, за да може да се самоиздържа, на свой ред започна да действа като истински клуб, отхвърляйки излишните. Така, макар все още да се смяташе за нов, той по всичко приличаше на стар почтен клуб и създаваше у членовете си такова усещане.

Разбира се, с една немаловажна разлика: „Потомак“ никога не бе крил, че членството в него може да се купи с пари. Никакви списъци на чакащите, никакви комисии, които да преглеждат молбите, никакви тайни гласувания. Всеки новоизлюпен вашингтонски богаташ можеше да си купи мигновено статут и престиж на клубен член, стига да подпишеше достатъчно тлъст чек. В резултат от което „Потомак“ разполагаше с най-добрите игрища за голф и тенис, с най-добрите басейни, клубни зали, ресторант — с всичко, за което може да мечтае един амбициозен клуб.

Доколкото можеше да прецени Клей Картър, чекът на Бенет Ван Хорн беше от по-тлъстите. Защото Бенет може и да беше парвеню и фукльо, но се числеше сред видните членове на „Потомак“, докато родителите на Клей в никакъв случай не биха прекрачили прага на клуб като този. Баща му бе съдил Бенет преди осемнайсет години за провалена сделка с недвижимо имущество в Александрия, щата Вирджиния; това беше по времето, когато Бенет все още беше дребен брокер на имоти с голяма уста, множество дългове и твърде малко лично имущество, което да не е ипотекирано. Тогава самият Бенет не беше член на клуб „Потомак“, макар сега да се държеше, сякаш е роден там.

Бенет Булдозера напипа златната жила в края на осемдесетте, когато нахлу с гръм и трясък в зелените хълмове на провинциална Вирджиния. Намериха се съдружници. Заредиха се сделки. Без лично да бе изобретил тактиката на изгорената земя в строителното предприемачество, Булдозера със сигурност я усъвършенства. Върху недокоснати гористи хълмове построи търговски комплекси. В близост до бойно поле, национална светиня, струпа жилищен микрорайон. Изравни със земята цяло село заради конкретен проект — комплекс от жилищни кооперации с фоайета и фитнес зали, големи и малки къщи, в центъра паркче с плитък басейн с мътна вода и два тенис корта, плюс живописна търговска уличка, която изглеждаше чудесно на макета, но така и не видя бял свят.

Смешното — макар че в случая едва ли можеше да се говори за умишлена ирония, понеже Бенет нямаше чувство за хумор — беше, че той обичаше да нарича излезлите като изпод шаблон проекти с имената на историческите местности и пейзажи, които разрушаваше заради тях: Тучни ливади, Шептящи дъбове, Горист хълм и пр. В съюз с други себеподобни, които можеха да мислят само на едро, той лобираше пред щатските законодатели в Ричмънд да наливат нови и нови суми за строеж на нови и нови пътища, които да водят до поредните му микрорайони. По този начин се намеси и в политическата игра, от което егото му само набъбна още повече.