Джон Гришам - Кралят на исковете

През първата половина на деветдесетте неговата компания Бенет Ван Хорн Груп, или БВХГ, се разрасна, като постъпленията й се увеличаваха малко по-бързо от плащанията по дълговете. Двамата със съпругата му Барб си купиха къща в престижен квартал на Маклийн. Записаха се в клуб „Потомак“, където веднага станаха част от постоянното присъствие, неуморно подхранвайки илюзията, че са се родили с пари.

Според данните от щатския фирмен регистър, които Клей бе проучил най-внимателно и от които пазеше копия, през 1994 г. Бенет бе решил да превърне компанията в акционерно дружество, като се надяваше да събере 200 милиона от продажба на акции на борсата. Смяташе с парите да изплати някои дългове, но по-важно за него беше намерението му да „инвестира в безграничното бъдеще на Северна Вирджиния“. С други думи, още булдозери, още изгорена земя. При мисълта за такива суми в ръцете на Бенет Ван Хорн местните търговци на тежка строителна техника сигурно си хвърляха шапките във въздуха. А пък щатските власти, вместо да изпаднат в ужас при тази новина, кротко я бяха проспали.

С малко побутване от страна на една могъща инвестиционна банка акциите на БВХГ, при обявена първоначална цена от 10 долара, бързо скочиха нагоре и скоро удариха 16,50. Не беше зле, но далеч по-ниско от онова, което бе очаквал основателят и президентът на новото акционерно дружество, който само седмица преди пускането на борсата се бе похвалил пред местен делови ежедневник, че „… момчетата от Уолстрийт не се съмняват, че като нищо ще чукнем четирийсет долара за акция“. После в хода на търговията акциите му постепенно заплуваха обратно надолу, докато накрая се сгромолясаха до под 6 долара. При това Бенет глупаво бе отказал да продаде част от собствения си контролен пакет, както би постъпил всеки предвидлив бизнесмен. Той упорито бе задържал всичките четири милиона акции, докато собствената му пазарна стойност се бе свила пред очите му от шейсет и шест милиона до почти нищо.

Всеки ден Клей просто така, за удоволствие, си даваше труд да отвори вестника, за да провери как се продава на борсата една-единствена фирма. Понастоящем БВХГ вървеше по 0,87 долара — осемдесет и седем цента — за акция.

Как са днес акциите? — беше въпросът, който копнееше да зададе на Бенет, но така и не се реши да го направи.

— Може би тази вечер — промърмори той, докато минаваше с колата през входа на клуб „Потомак“. Доколкото на хоризонта се очертаваше възможност за сватба, недостатъците на Клей Картър най-свободно се обсъждаха на масата, докато тези на мистър Ван Хорн бяха забранена тема — Хееей, Бенет, моите поздравления! — заяви на глас Клей. — Акциите ти са се дигнали с дванайсет цента за два месеца. Жесток си, копеле! Време ти е за нов мерцедес. — Де да можеше да му го каже в лицето.

За да не дава бакшиш на портиера, сам откара хондата на един далечен паркинг зад някакви тенис кортове. Докато крачеше към сградата на клуба, пооправи вратовръзката си, като не спираше да си мърмори под носа. Клей ненавиждаше този клуб. Мразеше всички нищожества, които бяха негови членове, мразеше го, защото не можеше сам да стане член, мразеше го, защото беше територия на такива като семейство Ван Хорн, които го караха да се чувства като натрапник. За стотен път през този ден, както и през всеки друг ден от живота си напоследък, се запита какво го бе накарало да се влюби в дъщерята на такива непоносими родители. Ако наистина искаше нещо на този свят, то бе да избягат с Ребека в Нова Зеландия — далеч от СОЗ и колкото се може по-далеч от семейството й.

Леденият поглед на салонната управителка сякаш му казваше: „Знам, че не си член, но въпреки това ще те отведа до масата ти.“

— Моля, последвайте ме — изрече вместо това тя със заучено хладна усмивка. Клей не отговори. Той преглътна, впери поглед право напред и се опита да забрави буцата в стомаха си. Как да изпита удоволствие от една вечеря в подобна обстановка? Вече на два пъти се бе хранил тук — веднъж само с Ребека, веднъж с Ребека плюс мистър и мисис Ван Хорн. Храната беше скъпа и не лоши, но за човек като Клей, израсъл с пуешки колбаси, всяка храна беше хубава.

Бенет го нямаше на масата. Клей прегърна нежно мисис Ван Хорн — ритуал, който и двамата мразеха — и изрече едно доста неубедително: „Честит рожден ден!“ После целуна набързо Ребека по бузата. Масата беше добра, с изглед към игрището за голф — много престижно място за вечеря, наистина, откъдето човек можеше да гледа на воля как разни допотопни старци се щурат по зелената ливада, спъват се в дупките с пясък и не могат да вкарат топката от три педи разстояние.