Джон Гришам - Кралят на исковете

Клей спря своята „Хонда Акорд“ точно пред сградата и се замисли дали да слезе, или да натисне газта и да избяга. Над дебелата двойна врата имаше малка табелка с надпис: ЛАГЕР „СПАСЕНИЕ“. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Сякаш някой би могъл да влезе по погрешка или по собствено желание. Наоколо се навърташе обичайната улична тайфа от млади бичета, очевидно пласьори, като нищо притежаващи достатъчно автоматично оръжие, за да отблъснат полицейска атака, плюс двама пияници, които се кандилкаха в синхрон по тротоара, и малка група хора, вероятно роднини на питомците на лагера, които бяха дошли на свиждане. Професията на Клей го бе отвеждала до някои от най-неприятните места във Вашингтон и с течение на времето той си бе изработил начин да крие страха. Аз съм адвокат. Тук съм по работа. Разкарай се от пътя ми. Не ме заговаряй. Вече пет години работя в СОЗ, а още никой не е стрелял по мен.

Клей спря до бордюра и заключи хондата. С известна тъга си призна, че едва ли някой от местните гангстери би обърнал внимание на скромната му количка. Беше на дванайсет години и поне на триста хиляди километра. Вземете я, какво чакате, помисли си той.

Пое си дъх и се опита да не обръща внимание на любопитните погледи, с които го удостои тротоарната компания. Аз съм единственият бял човек в радиус от поне три километра, каза си той. Натисна бутона до вратата; в домофона се чу припукване и после човешки глас:

— Кой е?

— Казвам се Клей Картър и съм адвокат. Имам уговорена среща в единайсет с мистър Талмидж Екс. — Произнесе името отчетливо, като почти беше убеден, че е грешка.

По телефона изрично бе попитал секретарката как се пише фамилното име на мистър Екс, на което тя му бе отговорила, и то доста грубо, че това изобщо не е фамилно име. Че какво е тогава? Ами Екс. Както обичате. Няма сега да го променяме заради вас я!

— Изчакайте малко — каза гласът и Клей зачака. Той гледаше втренчено двойната врата, като отчаяно се опитваше да изключи от съзнанието си всичко останало. Смътно усети откъм лявата си страна движение; някой се бе приближил.

— Ей, приятел, ти адвокат ли си? — чу той въпроса, изречен с характерния писклив глас на чернокож младеж, достатъчно силно и ясно, за да го разберат всички.

Клей се извърна и храбро погледна своя мъчител право в модните дизайнерски слънчеви очила.

— Да — отвърна той колкото можеше по-безразлично.

— Никакъв адвокат не си ти! — заяви младежът. Зад него се бе събрала малка тълпа от зяпачи.

— Боя се, че съм — каза Клей.

— Няма начин да си адвокат, приятел!

— Изключено — добави друг от тайфата.

— Сигурен ли си, че си адвокат?

— Аха — кимна Клей, влизайки в тона им.

— Че ако си адвокат, как можеш да караш такава кола?

Клей не беше сигурен от кое го заболя повече — от смеха на околните или от истинността на забележката. Той каза нещо, с което само усложни положението си:

— Мерцедеса го кара жена ми.

— Ти нямаш жена, бе! Къде ти е халката?

Какво ли още бяха забелязали? — запита се Клей. Смехът продължаваше, когато едното крило на двойната врата прищрака и се отвори. С усилие на волята той успя да пристъпи небрежно вътре, вместо да се шмугне бързешката и да им покаже колко го е страх. Фоайето беше нещо като бункер — с циментов под, метални врати, нисък таван, оскъдно осветление; липсваха само чували с пясък и оръжие. Зад дълга метална маса с два телефона седеше секретарка. Без да вдига поглед от масата пред себе си, тя каза:

— Ей сега идва.

Талмидж Екс беше жилест, напрегнат като навита пружина мъж на около четирийсет, без капка тлъстина по източеното тяло, без намек за усмивка на сбръчканото, преждевременно състарено лице. Очите му бяха големи и тъжни, в тях се отразяваха няколко десетилетия, прекарани на улицата. Беше много черен, а дрехите му много бели: колосана памучна риза и дочен панталон. Черните му военни ботуши бяха лъснати до блясък. Главата му също лъщеше, без нито един косъм.

Мистър Екс посочи единствения стол в импровизирания си офис и затвори вратата.

— Носите ли книжата? — запита без предисловия той. Явно размяната на светски любезности не беше между силните му страни.

Клей му подаде необходимите документи, върху всеки от които се различаваше нечетливият подпис на Текила Уотсън. Клей забеляза, че домакинът му не носи часовник; в помещението нямаше никакви други часовници. Времето бе оставено отвън, пред прага.

— Кога ги подписа?

— Подписани са с днешна дата. Бях при него в ареста преди около два часа.