Джон Гришам - Кралят на исковете

От две години насам Гленда безуспешно се опитваше да въведе опростена система за предизвестяване, при която защитниците от СОЗ да се обаждат един час предварително, за да може клиентите им да ги чакат в близост до залата за свиждания. Една съвсем проста молба, която поради самата си простота беше осъдена на гибел в бюрократичния лабиринт.

До стената имаше редица столове, на които адвокатите да чакат, докато молбата им за свиждане се придвижи със скоростта на охлюв до нечие бюро на горния етаж. В девет сутринта обикновено винаги имаше неколцина насядали адвокати, които нервно разлистваха папки, шепнеха в мобилни телефони и си даваха вид, че не се забелязват помежду си. В началото на своята кариера Клей имаше навик да носи със себе си дебели книги по право, по които все си подчертаваше нещо с жълт маркер с мисълта, че така впечатлява колегите със задълбочеността си. Сега още със сядането вадеше „Уошингтън Поуст“ и се зачиташе в спортната страница. Както обикновено, и този път той погледна часовника си, за да види колко време ще загубят, докато му доведат Текила Уотсън.

Двайсет и четири минути. Не беше зле.

Един надзирател го поведе по коридора към продълговато помещение, разделено на две с дебел плексиглас. Той му посочи четвъртата кабинка от края на редицата и Клей седна на стола. През стъклото се виждаше, че отсреща няма никой. Имаше още да чака. Извади книжата от куфарчето си и започна да обмисля въпросите си към Текила. Кабинката вдясно от него беше заета от някакъв адвокат, потънал в напрегнат, приглушен разговор с клиента си, когото Клей не виждаше.

Надзирателят се върна и прошепна на Клей, сякаш му беше забранено да разговаря с него:

— Твоят човек е имал тежка нощ.

Докато казваше това, служителят се бе навел над рамото му и крадешком поглеждаше към охранителните камери.

— А, така ли? — каза Клей.

— Около два часа сутринта скочил на някакъв младеж и го смлял от бой. Трябвало шестима да ги разтърват. Сега не е много добре.

— Кой, Текила ли?

— Същият, Уотсън. Другият младеж е в болница. Можеш да очакваш допълнителни обвинения.

— Сигурен ли си? — запита Клей, като поглеждаше през рамо.

— Всичко е записано на касета. — Край на разговора.

Те вдигнаха погледи напред в момента, в който Текила Уотсън бе въведен в кабинката от двама надзиратели, които го стискаха яко за лактите. Беше с белезници и макар на повечето затворници да им ги сваляха, когато разговаряха с адвокатите си, белезниците на Текила си останаха на китките му. Той седна. Надзирателите се дръпнаха встрани, но не много.

Лявото му око беше толкова подуто, че се бе затворило; в ъглите имаше засъхнала кръв. Дясното беше отвореното — зеницата му беше червена. В средата на челото имаше превръзка от марля, залепена с пластир; върху брадичката — още два пластира, кръстосани във формата на пеперуда. Устните и челюстите му бяха подпухнали и деформирани до такава степен, че отначало Клей се запита дали това наистина е неговият клиент. Някой някъде си бе дал труда здравата да пребие младежа, който сега седеше на метър от него зад плексигласовата преграда.

Клей вдигна черната телефонна слушалка и направи знак на Текила да стори същото. Той я хвана несръчно с двете си ръце.

— Ти ли си Текила Уотсън? — запита Клей, като се опитваше, доколкото бе възможно, да го гледа в очите.

Младежът потвърди с кимване — много бавно, сякаш в черепа му се търкаляха отломки от кости.

— Беше ли на лекар?

Повторно кимване.

— Полицаите ли те подредиха така?

Главата без колебание се поклати встрани: не.

— Тогава другите арестанти в килията ти?

Главата кимна: да.

Не беше лесно да си представи човек как Текила Уотсън, с цялата си 70-килограмова физика, се нахвърля да се бие с околните в претъпкана килия във вашингтонски затвор.

— Познаваше ли момчето?

Движение встрани на главата: не.

Засега младежът изобщо не прибягваше до черната слушалка. Клей усети как го обзема раздразнение.

— Защо всъщност ти трябваше да биеш момчето?

Подутите устни най-после се размърдаха с усилие.

— Не знам — изпъшка бавно арестантът, сякаш всяка дума му причиняваше болка.

— Прекрасно, Текила. Много ми помагаш, наистина. Кажи поне, че е било при самозащита! Той ли те нападна? Той ли те удари пръв?

— Не.

— Да не е бил пиян или надрусан?

— Не.

— Да те е псувал или заплашвал?

— Той спеше.

— Спеше ли?

— Аха.

— Да не е хъркал случайно? Остави, не ми отговаряй.