Джон Гришам - Кралят на исковете

Той отново вдигна слушалката.

— Виждахте ли се често с Тиквата?

— Не.

— Кога се видяхте за последен път, преди да го застреляш?

Вдигане на рамене. Отново проблемът с времето.

— По веднъж на седмица виждахте ли се?

— Не.

— По веднъж в месеца?

— Не.

— Два пъти годишно?

— Може би.

— Когато се видяхте преди два дни, скарахте ли се за нещо? Помогни ми, Текила! Нужни са ми подробности.

— Не сме се карали.

— Защо влязохте в страничната уличка?

Текила остави слушалката и заклати глава напред-назад, много бавно, сякаш да раздвижи схванатия си врат. Очевидно изпитваше силни болки. Белезниците му се бяха врязали в кожата. После отново вдигна слушалката.

— Ще ти кажа истината. Имах пистолет и ми се прищя да гръмна някого. Който и да е, няма значение. Излязох от лагера и тръгнах из улиците, ей така, напосоки, като се оглеждах кого да гръмна. За малко щях да опукам един кореец пред магазина му, наоколо обаче имаше хора. После видях Тиквата. Познавахме се. Поприказвахме си минута — две. Казах му, че ако иска да се надруса, имам малко прах. Влязохме в уличката и аз го гръмнах. Не знам защо. Така ми дойде, отвътре.

Когато стана ясно, че разказът е приключил, Клей запита:

— Какъв е този лагер?

— Център за наркомани. Където живеех.

— Колко време си живял там?

Пак ще се запъне с времето, помисли си Клей. Ала отговорът го изненада.

— Сто и петнайсет дни.

— Бил си чист сто и петнайсет дни?

— Аха.

— Беше ли чист, когато гръмна Тиквата?

— Аха. Още съм чист. Сто и шестнайсет дни.

— Убивал ли си човек преди?

— Не.

— Откъде взе пистолета?

— Задигнах го от къщата на братовчед ми.

— Лагерът заключва ли се?

— Да.

— Ти избяга ли?

— Пуснаха ме за два часа. След сто дни може да излизаш по за два часа на ден. После се връщаш.

— Така значи. Излезе от лагера, отиде в дома на братовчед си, открадна пистолета, после тръгна по улиците да търсиш кого да гръмнеш и срещна Тиквата.

Към края на изречението Текила вече кимаше.

— Тъй си беше. Не ме питай защо. Не мога да ти кажа. И аз не знам.

В червеното от кръв око на Текила сякаш изби влага. Дали от чувство за вина или от разкаяние, Клей не можеше да определи със сигурност. Той извади някакви книжа от куфарчето и ги плъзна през процепа в плексигласа.

— Подпиши се, където има червено кръстче. След два дни ще дойда пак.

Текила не обърна внимание на книжата.

— Какво ще стане с мен? — запита той.

— Ще говорим за това после.

— Кога ще ме пуснат да си ходя?

— Може да мине доста време дотогава.

Управата на лагер „Спасение“ считаше за ненужно да бяга от проблемите. Хората, които ръководеха центъра за рехабилитация на наркомани, не се и опитваха да напуснат полесражението, откъдето набираха своя контингент жертви за лечение. И през ум не им бе минало да наемат някоя тиха сграда в провинцията. Лагерниците им идваха направо от улицата и един ден се връщаха отново на нея.

Лагерът се намираше на Дабъл Ю Стрийт в Северозападен Вашингтон. От прозорците му се виждаха редица изоставени къщи със заковани прозорци, някога свърталища на дребни пласьори на крек. А също и обвеяният със зловеща слава терен на някогашна бензиностанция, където се срещаха пласьори и дистрибутори и сключваха сделките си, без да се интересуват кой ги гледа. Според неофициалната полицейска статистика на този празен участък бяха открити повече надупчени от куршуми човешки трупове от което и да било друго парче земя във федералния окръг Колумбия.

Със заключени врати и стиснал здраво с две ръце волана, Клей мина бавно по цялата дължина на Дабъл Ю Стрийт, като се оглеждаше напрегнато и се ослушваше за неизбежния пукот на изстрели. Бял младеж като него беше доста примамлива мишена по всяко време на деня в такова гето.

Лагер „Спасение“ представляваше някогашен склад, отдавна изоставен от първоначалния си собственик, определен за събаряне от градската управа, после продаден на търг за шепа долари на благотворителна организация, които бе съзряла в него някакъв потенциал. Импозантната страда, някога от червени тухли, впоследствие беше боядисана в ръждиво кафяво от тротоара до покрива, като долните етажи бяха покрити с графити от местните художници. Беше толкова голяма, че заемаше цялото разстояние между две преки. Всички прозорци и врати по дължината на улицата бяха зазидани и боядисани в цвета на фасадата, а да не се налага да слагат ограда от бодлива тел. Ако някой много държеше да избяга, щяха да са му нужни чук и длето и поне един цял ден, за да се справи.