Джон Гришам - Кралят на исковете

Подобно на повечето други обществени защитници, Клей не бе записал право с намерението да прекара кариерата си, или дори малка част от нея, защитавайки неплатежоспособни престъпници. Не, само това не. Когато Клей Картър II беше студент в колежа, а по-късно и в Юридическия факултет на Джорджтаунския университет, баща му притежаваше адвокатска кантора във Вашингтон. Няколко години Клей бе работил там на хонорар, докато накрая бе получил свой собствен кабинет. По онова време мечтите му не знаеха граници, баща и син се готвеха да водят безкрайни дела в съда и да правят големи пари.

Но по времето, когато Клей беше студент последна година във факултета, фирмата фалира и баща му бе принуден да напусне града. Тогава нещата рязко се промениха. Клей Картър стана обществен защитник, защото в последния момент не му бе останала никаква друга възможност.

Бяха му нужни три години на маневриране и дребни хитрости, преди да получи самостоятелен кабинет, който да не дели с друг адвокат или стажант. Кабинетът му с размерите на килер на къща в предградията нямаше прозорци, а само бюрото заемаше половината от цялото налично място. За сравнение кабинетът в някогашната фирма на баща му беше четири пъти по-голям, с изглед към Уошингтън Монюмънт, и колкото и да се опитваше, той не можеше да го изтрие от съзнанието си. Пет години по-късно, докато седеше на бюрото и гледаше в стената срещу себе си, която с всеки изминал месец му се струваше все по-близко, Клей продължаваше да си задава въпроса как се случи така, че от онзи кабинет попадна в този. Той хвърли папката с делото на Текила Уотсън върху своето чисто, идеално подредено бюро и свали сакото си. В такава нерадостна обстановка би било много лесно да се откаже от всякакво подобие на ред, да остави бюрото да потъне под купища папки, а кабинетът да се задръсти от боклук, като се оправдае с огромното натоварване или с липсата на персонал. Но баща му бе вярвал, че подреденото бюро показва подреден мозък. Ако не си в състояние да откриеш за 30 секунди това, което ти трябва, губиш пари, казваше стария адвокат. Друго правило, което синът се бе научил да спазва, бе веднага да се обажда на онези, които са го търсили по телефона, в негово отсъствие. Така че Клей Картър беше много стриктен в подреждането на бюрото и малкия си кабинет — нещо, с което вечно бързащите му колеги се шегуваха. Дипломата му от „Джорджтаун“ висеше в изискана рамка точно по средата на една от стените. През първите две години от работата си в СОЗ той се бе въздържал да я изложи на публично място от страх, че мнозина от колегите му ще се запитат как така един възпитаник на „Джорджтаун“ се е съгласил да работи на минимална заплата. Заради опита, отговаряше си сам той, тук съм заради опита. Всеки месец по едно дело — все трудни дела пред трудни съдии и срещу трудни прокурори. Тук съм заради мръсната, черна, неблагодарна, разраняваща кокалчетата работа, заради убийствения стаж, който нито една голяма фирма не може да ми предостави. Парите щяха да дойдат по-късно, когато той, още млад, се утвърдеше като закален в съдебни битки правен лъв.

Очите му гледаха втренчено тънката папчица на Текила Уотсън в средата на бюрото. Чудеше се как да хързулне задачката другиму. Беше му писнало от трудни дела, от цялата тази помия, която беше принуден да сърба като нископлатен обществен защитник.

На бюрото му имаше шест розови бележчици със записани телефонни обаждания. Едното беше от Ребека, приятелката му. Той позвъни първо на нея.

— Много съм заета — информира го тя след обичайната размяна на любезности.

— Търсила си ме — напомни й той.

— Да, но мога да ти отделя около минута. — Ребека работеше като личен асистент на никому неизвестен конгресмен, който се падаше и председател на някаква абсолютно излишна подкомисия. Но тъкмо като председател той имаше право на допълнителни помещения, които трябваше да запълни с персонал като Ребека, а тя на свой ред по цял ден трескаво го подготвяше за следващия кръг от изслушвания, които, така или иначе, никой нямаше интерес да чуе. Лично баща й се бе потрудил да я уреди на тази служба.

— Аз също съм затрупан с работа — каза Клей. — Току-що ми тръснаха още едно дело за убийство. — Той се опита да придаде на гласа си известна гордост, сякаш за него беше особена чест да бъде адвокат на Текила Уотсън.

Между тях имаше негласно обявено състезание: кой е по-зает? Кой е по-важен? Кой работи повече? Кой издържа на по-голямо напрежение?